Рая

Рая
Вече познавате Златина Стефанова - авторката на рубриката "Гласът на младежта", на 17 години, 11-класничка във Финансово - стопанска гимназия "Васил Левски" - Добрич. А коя е Рая? Това ще разберете от първия разказ, написан от Златина Стефанова. Този път тя е подготвила изненада за читателите на "Гласът на младежта" и ни предлага нещо по-различно от досегашните съчинения. И все пак остава нещо много общо с тях - нейната запазена марка: позитивизмът! Запознайте се с Рая:

Рая

 

Името й беше Рая и произлизаше от рай. Тя не сваляше усмивката и смеха от лицето си. Това за нея беше най-голямият чар, който едно момиче можеше да притежава. Беше странна и нито мисленето, нито действията й бяха като на останалите. Постъпките й бяха изпълнени само с доброта, но малко хора виждаха това. Думите й бяха много по-различни, но малко хора вникваха в това, което искаше да каже. Тя говореше за дела, достойни само за похвала, но повечето хора се чудеха на какъв език говори. Рая започна да разговаря с по-малко хора, защото смяташе, че не е нужно да изрича думи, които никой няма да разбере. Затова се затвори в себе си и се промени. В главата й беше пълна каша и искаше да събере мислите си.

 

Един ден тя тръгна по един тъмен тунел и вървеше сама. Мислеше си само едно - защо толкова малко хора разбираха нейните думи и действия. Тя вървеше само напред по този тунел без да спира да си почине и без да спира да мисли. Вървеше и мислеше, вървеше и мислеше, и това се повтаряше непрекъснато.

 

Вътрешно плачеше, но външно беше с усмивка на лице, независимо, че никой не я гледаше и беше сама.

 

Изведнъж тя видя някаква голяма светлина в края на тунела. Искаше да отиде до нея колкото и далеч да беше. Тя се надяваше, че там ще има един по-добър свят.

 

Изведнъж някакъв мистериозен глас каза на Рая, че не е нужно да върви чак до тази светла страна на тунела. Тя обаче не се спря и продължи да върви, защото се надяваше, че там ще има нещо по-различно. Този мистериозен глас пак се обади и каза на Рая, че сега тя може да вижда светлина в далечината, но никога да не успее да стигне до нея. Също така каза, че от нейното мислене зависи кога ще стигне до там.

 

Рая не можеше да разбере думите на този мистериозен глас и се плашеше, защото по принцип тя разбираше какво искат да кажат повечето хора. Тя се съсредоточи и каза на този глас, че иска по-подробно обяснение за това, което иска да каже. Мистериозният глас пак се обади и каза, че ще даде едно голямо, но всъщност толкова просто обяснение. Той каза, че светлината в края на тунела е надеждата. Тя е тази мъничка светлина, която се появява винаги, колкото и да е мрачно, и където и да сме. Каквото и да стане винаги ще имаме надежда, че скоро всичко ще се оправи и винаги ще търсим тази малка светлина в края на тъмнината. Никога не трябва да се отчайваме и да спираме да мислим положително.

 

Рая стоеше и слушаше. Изведнъж осъзна, че този мистериозен глас всъщност е нейният вътрешен глас. Тя се довери на себе си и спря да върви. Направи една крачка назад, обърна се и тръгна натам, от където идваше. Върна се, излезе от тунела и седна на една пейка.

 

_mg_0973Наблюдаваше хората, природата дори и птиците и разбра, че в колкото и тунела да влезе, светът няма да се промени.

 

Странно беше как светът не се променя, но хората стават все по-различни с всяка изминала минута.

 

Единственото нещо, което тя разбра е, че винаги трябва да слуша вътрешния си глас и това, че не е нужно много личности да разбират какво казва, а е достатъчно правилните хора да вникнат в това, което изрича.

 

Рая стана от пейката, за да се разхожда. Тя си каза, че от днес нататък ще слуша вътрешния си глас, защото той е най-добрият приятел.

 

Вътрешно искаше да пее, танцува, рисува и да се радва на природата. През главата й минаваха само хубави мисли и се чувстваше щастлива, защото за миг спря да мисли за реалността.

 

Изведнъж момче, което тя не познава се блъсна в нея. То започна да мърмори и да обвинява Рая за сблъсъка им. Тя го погледна и каза:

 

- Животът е твърде кратък за да си нещастен, но същевременно твърде дълъг, за да имаш време да си щастлив. Личи си, че в главата ти е пълен хаос, но ти трябва да послушаш вътрешния си глас и така ще се почувстваш по-добре. И още нещо.. никога не се  ядосвай, че си се блъснал в друг човек докато вървиш, а бъди благодарен, че имаш крака, с които да се разхождаш.

 

Момчето стоеше и я слушаше. Той се усмихна и каза:

 

- Няма случайни неща. И най-простото нещо се случва с някаква цел, както нашият сблъсък днес. Той беше съвсем случаен, но ако не се беше случил, нямаше да се замисля за някои неща. Отначало аз се ядосах, защото се блъснахме, но сега се радвам, защото ти ми каза мъдри неща. И в живота се случва така - ние се сблъскваме с нашите проблеми и се ядосваме, но след време разбираме, че те са били за добро!

Споделете в социалните мрежи:

Google+