Огняна Иванова от Добрич: Когато рисувам, това е все едно създавам рожба и после я показвам пред хората

Как разбра, че носиш таланта на художник в себе си?
Рисувам откакто се помня. От много мъничка бях с боите и моливите в ръце. Винаги съм мечтала да бъда художник. Винаги, когато ме питаха каква искам да стана, аз отговарях – художник. Рисуването ми е заложено по наследство, защото баща ми е бил художник. Главно е рисувал върху дърво и е правил дърворезба. Рисувал е картини, но в друг стил. Понякога дори и карикатури, но е имал друг негов стил. Говоря в минало време, защото той вече не е сред нас. Но в мен е останало това от него - любовта към рисуването и изкуството. От малка знаех, че обичам и мога да рисувам.

Единственият период, когато спрях да рисувам беше, когато учих ветеринарна медицина и трябваше да започна работа след това. Работих в спортен магазин в Добрич. След това забременях и излязох по майчинство. Докато бях бременна рисувах неща, които ми идваха отвътре.

Кога започна да рисуваш карикатури?
Виновник за това е моят племенник Галиян Енчев, за който винаги съм казвала, че е мой ангел пазител и спътник за много важни неща в живота. Благодарение на него нарисувах първата си карикатура. Благодаря му от сърце. Бях на 22, а той 16 години. Тогава ми показа една карикатура и ми каза, че негов приятел иска да подари такава на приятелката си. Аз се притесних, но той ме увери, че ще успея да нарисувам карикатура. Казах, че ще опитам. Не изпитвах увереност, защото не бях хващала четка и бои от много години. Ръката ми вече беше изгубила този тренинг, който бях натрупала като дете. В крайна сметка нарисувах карикатурата. Тогава момченцето ми беше бебе, когато спеше, аз рисувах. Карикатурата представляваше момче и момиче на мотор. Хареса им и си я купиха за 20 лв. Никога няма да забравя колко голяма радост изпитах. Имах чувството, че не съм изкарала 20, а 200 лв. Никога не си бях представяла, че един ден от любовта към рисуването мога да изкарам дори два лева. Изпитах голяма радост. 

Следващата ми карикатура нарисувах след една година. Моя близка беше видяла първата ми карикатура и поиска да нарисувам една за нея и една за нейна приятелка. Притеснението отново го имаше. Всъщност него го има и до днес. Вече съм по-уверена, но когато рисувам, това е все едно създавам рожба и после я показвам пред хората. Не съм сигурна дали тя ще бъде харесана и одобрена. Случвало ми се е да не ми се получат нещата. Когато изпратя графика хората да ми кажат, че не им допада. Рисувам отново, поправям го и така докато не ми се получи. Не се отказвам! Засега всички харесват крайния резултат и са доволни. Хубаво е, когато очите на хората се пълнят с щастие или избухват в смях. Това много ме зарежда и ме кара да не спирам да творя и да ги радвам по този мой начин. Така продължих да рисувам следващите си карикатури. Разбрах, че най-хубавата реклама е добрата дума на хората.

В момента продължаваш ли да работиш в спортния магазин?
От две години и половина се занимавам само с рисуване на карикатури и портрети. До преди това работих и рисувах едновременно. Настойката ми беше, че трябва да имам сигурна заплата, а другото да бъде като допълнителен доход. Все пак имам дете. Трябваше да имам сигурен доход. Не мислих само за себе си. Когато в живота се случи нещо превратно, тогава човек става смел и взима по-сериозно решение. От две години и половина само рисувам. Чувствам се много щастлива и изпълнена. Това е една моя детска сбъдната мечта. Сбъднах я благодарение на постоянството ми и на моя племенник, както споменах. Много е важно човек да си вярва, но не по арогантен начин. По-скоро да вярва чрез действия. Тогава човек може да постигне всичко.

Как направи крачка да разкриеш творчеството си открито пред хората?
Трябваше ми време, за да събера смелост и да си направя страница в социалната мрежа. Необходимо е време, за да се почувстваш готов да разкриеш пред хората това, което правиш. Бях притеснена, че нямам достатъчно опит и не използвам най-скъпите материали.Тогава нямах такава възможност. Рисувах с темперни бои, пастели и моливи.  Хората, които ми поръчваха карикатури, ми вдъхнаха увереност да направя страница в социалната мрежа. Бях на 24 години.

Каква техника използваш за рисуването? Графиката правя само с молив. Изпращам я на хората в „суров вид“, за да коригирам, ако не им хареса нещо. С акрилни бои рисувам лицата, а за фона мога да вмъкна и сухи и маслени пастели.

Колко време ти отнема да изработиш карикатура със стандартни размери?
Стандартна карикатура мога да нарисувам за около 2-3 дни. Всяка ми отнема различно време. Зависи колко лица са включени. Ако седна от вечерта до сутринта, без да спирам, мога да направя малка карикатура за ден. Преди всичко съм майка и нямам време да творя по цял ден. Очите се уморяват. Понякога усещам, че трябва да спра, за да се разсея и след това да продължа.  

Имала съм случаи, в които не съм лягала цяла вечер, за да изпълня поръчка или съм спала само час – два. Понякога лягам рано, спа до 2 – 3 часа, след което ставам и започвам да рисувам.  Това е работата на артиста. Нямам определено работно време. Мога да работя денонощно, защото горя в това. Това е моята страст.

Какви са размерите на най-голямата карикатура и портрет, които си правила?
Най-голямата карикатура, която съм правила е с размери 50 на 70 см. При портретите най-обемен беше, с облика на Тони Монтана, с ширина над един метър на 50 см. Много въздействащ размер.

Имала ли си поръчки за изобразяването на известни личности?
Почитателки на Галин ми бяха поръчали карикатура за рождения му ден. Подариха му я на участие в добричка дискотека. Освен това съм имала поръчки за изобразяване на политика Менда Стоянова и 100 кила.

Участвала ли си в конкурси, организирала ли си изложби?
Не съм участвала в конкурси. Преди около 3 години в Младежки център – Добрич имаше конкурс за карикатура. Нямаше ограничения за възрастта на участниците. Тогава все още ходих на работа в спортния магазин. Не успях да съчетая нещата с работата, детето и рисуване за конкурса. Най-голямата награда са доволните клиенти. Нямам нужда от грамоти. Организирането на изложба е малко по-трудно, защото карикатурите са при хората, за които са били поръчани.

Когато бях пети клас учих в СУ „Христо Смирненски“ - Крушари. Тогава г-жа Христова, учителката ми по изобразително изкуство, правеше изложби в коридора на училището с мои картини, които рисувах в час. Бях много щастлива.

Синът ти, който вече е първи клас, има ли интерес към рисуването?
Синът ми много обича да рисува заедно с мен. Понякога му позволявам дори на картините, които рисувам да направи нещо мъничко с молив по фона, а след това го украсявам. Той се радва, че му позволявам да се включва. Понякога, когато подаряваме на близки хора казва, че ми е помагал. Освен това обича да оцветява и да изработва фигури от пластелин.

И за финал - какво ти дава изкуството?
Дава ми спокойствие, свобода, вяра в себе си. Дава ми всичко, за което мога да си мечтая да ми даде една работа.

Има хора, които започват да вярват в нас в точния момент. Много е важно да имаме такива хора около нас. Те са безценни. Такива хора не трябва да забравяме никога.