Посветено на всички прабаби и най-вече на моята

"Посветено на всички прабаби и най-вече на моята"“, е новата статия в рубриката „Гласът на младежта“. Статия, която отправя послание да отидеш и да прегърнеш твоята прабаба, баба, майка или домашен любимец.

Посветено на всички прабаби и най-вече на моята

14-годишният ми братовчед каза –  прабаба е осъществила всички свои мечти. Тя е на 87 години с две дъщери и пет правнука. Наистина е сбъднала всичките си мечти. Но аз имам само едно желание. То е да върна онзи ден, в който отидох да видя баба. Тя живее с дядо и прабаба, която е нейна майка. Влязох в апартамента и отидох в стаята, където баба стои на меко кресло с гоблен в ръка и гледаща телевизия. Разговарях дълго с нея, защото безспорно това е едно от най-любимите ми занимания. Стоях около час, когато стана време да се прибирам. 



Отидох да видя дядо, а след това прабаба. Те тримата са в едно жилище, но всеки има своя стая и прави това, която му харесва. Дойде ред да видя и прабаба. Тя гледаше телевизия. Бе усмихната и на пръв поглед  изглеждаше, че се чувства нормално. Аз само надникнах в нейната стая и попитах дали е добре. Тя се усмихна, както винаги правеше, и каза – всичко е наред. Попита аз как съм, защото тя никога не пропускаше този въпрос. Отвърнах, че съм добре и заминах. Бързах, имах работа. Сякаш можех да изпреваря времето, което бърза като лек автомобил без спирачки.

Всъщност може би това не ви интересува, но посланието ми е само едно – използвайте времето много внимателно. То е като счупена и разлята с червено вино чаша. Не можеш да я сглобиш, нито да опиташ напитката, която е била вътре преди това. Понякога времето е най-големият ни враг, а друг път му се възхищаваме. Научим ли се да го използваме по предназначение ще се превърне в наш най-добър приятел. Няма инструкции за употреба. Учим се как да използваме правилно времето цял живот и пак не успяваме да разберем най-важните му тънкости.

Моята мечта е само една – да върна онзи ден, в който отидох да видя баба, дядо и прабаба. Денят, в който само надникнах в стаята на прабаба за кратко. Бих си говорила с нея час, два или три. Докато не ни се приспи. Защото повече няма да имам тази възможност. Изпуснах влака без спирачки, който никога не се връща. Изпуснах времето. Защото прабаба е в болница и колкото да ми е трудно да го напиша – тя няма да се върне повече от това място. А аз исках да я попитам още толкова много неща  – как се е събуждала без аларма и как е имала сила да работи цял ден в градината на село.

Споделяйте времето с близките пълноценно, защото никой никога не знае какво му е писано. Все си мислим, че имаме време. Но всъщност то притежава нас, а ние никога няма да имаме възможността да го контролираме. 

Прабабо, аз винаги ще те помня все така – с модерна капела на глава, събираща орехи, паднали на пътя и разказваща забавни вицове. Благодаря, че си родила баба, защото тя е отгледала мама, а така съм се появила аз! Обичам те!