За любовта на един актьор към театъра и една жена от Добрич

В деня на влюбените ви представяме историята как попада в добричкия драматичен театър „Йордан Йовков” и как истинската любов би го накарала да остане тук.

Как стана така, че се озовахте в нашия град и в „Драматичен театър Йордан Йовков” – Добрич?

След като завърших имах различни предложения от театри, доста по-близо до моя роден град София, но аз реших да се разнообразя и да видя, общо взето, какво се случва в останалата част от България, там където не съм бил, а имам и позната колежка тук в театъра – Мария Генова, която ми каза, че си търсят млад артист и така се случи моето пристигане тук в Добрич.

Харесва ли Ви градът?

Първоначално ми трябваше известно време да се адаптирам към малкия град и малкото хора в него, понеже в София, нали знаете, то е страшна работа, но с времето това започна да ми харесва. Малкият град е по някакъв начин хубаво и не толкова хубаво нещо, защото наистина се вижда как навремето в него е кипял живот, както в много градове в България, докато вече не е точно така. Много от хората са в чужбина, други в по-големите градове и за съжаление, както преди години селата изчезнаха, така и малките градове в момента са в началото на изчезването си.

Кое най-много Ви харесва тук, в Добрич?

Хората ми допадат най-много. Имате хубав парк, но хората са по-голямата забележителност. Много пъти съм виждал, такъв прост пример да дам, кола, която е включена и работи и дори около нея няма човек, това което искам да кажа е, че хората са по-добри, имат си повече доверие, докато в София изобщо не е така. Хората тук са по-чисти, според мен,  в малкия град.

Как се зароди любовта Ви към театъра?

Тя се зароди, когато бях на 6 години, тогава за първи път ме заведоха на театър. Моят дядо Сава Хашъмов играеше в Народния театър и от 1998-ма година ходя на театър. Оттогава знам, че аз искам да се занимавам именно с това. Самото влизане в Народния театър беше една страхотна тръпка за мен. Когато влизаш в един огромен салон, виждаш как започва да се пълни с публика, излизат артистите, тогава имаше много добри артисти, не като сега и наистина се правеха много стойностни неща и тогава имаше защо човек да си каже „И аз искам да съм като ей тоя”. Имаше по някакъв начин идоли, мъжкари и така…

Кой е Вашият идол?

Моят идол е баща ми – Стефан Сърчаджиев.

Пречи или помага името Сърчаджиев?

Точно 50/50, колкото пречи, толкова и помага, то е жилото, дава меда, но не само. Има си дадения труд, особено в самата сфера на артистите. Повечето хора, за съжаление, в България не само артисти и режисьори, хора които се занимават с изкуство, за мен лично не са личности. Отдавна е забравено достойнство и чест, когато става въпрос за изкуство и това не е само сред артистите. В момента, за мен лично, има огромна липса на личности, което води до едно некачествено използване на думата "артист", защото за мен артистът трябва да бъде будител. Повечето не са такива. Повечето са неискрени и се стремят към пари и публичност, дори и към власт. Виждате колко артисти се занимават с политика и всякакви странични неща, които са много далечни от това което трябва да бъдат.

Колко роли сте изиграл, откакто сте тук?

Може би 6 или 7.

Трудно ли влизате от роля в роля на сцената, а каква е ролята Ви в живота?

Честно казано в нашата професия много важно нещо е режисьорът. Когато режисьорът е адекватен, смятам, че това не е сложно. Има и режисьори, които не виждат персонажите, а всеки един човек, дори в живота има даден характер, той е определен персонаж. Докато някои хора гледат така на нещата „Той е веселяк и трябва да е все нахилен”, но аз се стремя да приближа всяка една роля, доколкото ми е възможно, до нещо от себе си и така става и моя.

В живота смятам, че съм хамелеон – доста често ми се менят ролите. 

Коя роля бихте искал да изиграете?

Може би след години с удоволствие бих изиграл Стефан Македонски.

Коя е любимата Ви роля?

Любимата ми роля беше на „Той”, това беше в едно представление на Орлин Дяков, който е директор на русенския театър. Представлението се казваше „Това съм аз, това си ти”, в него героите нямаха имена, наричаха се Тя и Той. С Мария Генова играехме млада семейна двойка, с нейните си проблеми и как е възможно човек като обича половинката си заедно да превъзмогнат много, много сериозни неща, дори и загубата на дете. 

Като заговорихме за половинки, разбрах, че има момиче до Вас и то е от Добрич, разкажете ми повече за нея?

Тя се казва  Дони, с нея се запознахме след едно представление на „Зорба гъркът”. Тя беше дошла с нейн приятел. След представлението бяха дошли да вземат автографи от актьорите, аз излязох полугол от гримьорната, за да се разпиша на плаката и когато се върнах обратно видях, че един наш колега – Рафето си е забравил телефона, взех го и тръгнах да тичам след него, за да му го върна, но се спънах и паднах по стълбите чак до долу. Дони се изхили нещо и аз си казах „Тая пък сега защо ми се подиграва, че съм паднал така ненадейно по стълбите”. Така де, дадох телефона на Рафе и се качих обратно по стълбите, тогава се заговорихме, запознахме се и след няколко дена излязохме на кафе и така се получиха нещата.

Смятате ли, че няма нищо случайно в живота, Вие сте се спънал и по този начин сте се запознали?

Смятам, че случайни неща не се случват, нищо не е случайно. Така са се навързали нещата, че съвпадение няма.

Би ли Ви задържала любовта в Добрич?

Да! Любовта задържа хората и прави чудеса.

В деня на влюбените младият актьор изпраща романтично послание към половинката си - Дони Илиева.