Атанас Генчев – за любовта и музиката на живота му

* Г-н Генчев, срещнали сте Вашата съпруга по времето на Втората световна война, разкажете ми как се случи това!

Бях ранен в Ястребци, при едно много сериозно сражение между нашата войска и тази на Германия. Настаниха ме в Хирургическата болница в град Печ, Унгария. Предния ден в болницата е пристигнало едно момиче от България, подготвено за санитарка. Тя беше доброволка и я бяха назначили в очното отделение, където бях и аз. Един ден я наблюдавах как реже марли с една ножица, доста несръчно и й предложих да й помогна. И така на масичката тя разказва за своя живот, аз разказвам за моя живот и се оказа, че имаме много общо. Дванадесет дни след операцията ми ме изписаха от болницата, но с това момиче си обещахме, че, когато се завърнем в България, ще се потърсим отново. Тя беше от Варна, а аз от Добрич. Удържахме на обещанието си и си писахме писма, в които решихме да станем съпруг и съпруга. 1946 година аз бях в Пловдив музикант в Милиционерския духов оркестър. Тя също работеше в Милицията и я пренасочиха към Пловдив и станахме съпрузи. След една година съвместен живот тя се разболя. Затова и казах, че съдбата не беше много благосклонна към нас като семейство. Много добре се разбирахме, живяхме заедно 49 години. Тогава тя ми каза: „Атанасе, догодина правим 50 години съвместен живот, ще изхарчим някой лев, но да съберем близките си и да направим едно празненство.“ Но тя не го дочака, същата година почина и така завърши нашият съвместен живот с това хубаво момиче. Нейното име е Иванка Димова Генчева.

* Така е завършил съвместният ви живот, но в очите Ви виждам, че любовта Ви е още жива.

Такъв дълъг брак не може да бъде заличен така лесно. Аз пазя много добри спомени, защото ние накриво дума не си казахме. Намирахме общ език за всичко. Затова не мога да забравя този живот.

* Разкажете ми откъде тръгна пътят Ви в музиката?

Аз постъпих музикантски ученик във Военния духов оркестър при 46-ти пехотен полк, град Добрич. Бях 16 годишен. Баща ми ме беше дал да работя абаджийство в село, но го напуснах. Условията бяха 4 години да служа като музикантски ученик, след това, ако стана музикант, можех да остана на платена служба. С мен се случи така, че в края на тези четири години, аз вече бях солист кларнетист. Изпреварих в подготовката си събитията. 1946 година вече преминах да свиря още на един инструмент – саксофон. Само за една седмица седнах и свирех по цял ден. Диригентът ме сложи да свиря първи алт. Колегите ми оцениха това едва ли не като чудо. Когато реших да напусна 46-ти полк, да отида в големия град, което ми беше мечта, да стана по-добър кларнетист, диригентът не ме пускаше, но все пак ми каза, че когато и да реша да се върна, за мен винаги ще има място. Каза ми още да не напускам, да не се отделям от него и че той и в София да отиде, ще ме вземе с него. Тези думи той на друг не ги каза. Неговото име беше Тошо Димитров. Така засвирих в София, където и се оженихме с хубавото момиче, но тя се разболя и лекарите ми казаха, че, ако искам да имам жена, трябва да напусне работа и да й осигурявам силна храна. Там това не можех да й го направя, но в Добрич можех. Той беше един от градовете, в които можеше да се намери всичко на пазара. Затова и се върнах и докато се обадя на Тошо Димитров, той каза да тръгвам веднага, защото от утре съм назначен. През 1952 година, заедно с него, докато той беше диригент на Самодейния симфоничен оркестър, напуснахме казармата и преминахме на работа в Симфоничния оркестър. 15 години в този оркестър изпълнявах длъжността на първи кларнет. В един разговор с диригента Йордан Дафов той ме попита какво мисля за себе си като кларнетист. Аз веднага му отговорих, че съм кларнетист със средни възможности. Тогава той възкликна – „Да, но другите не мислят така за тебе!“.

* Кога създадохте Ансамбъл Добруджа и откъде Ви дойде тази идея?

В училище „Христо Ботев“ бяха купили народни инструменти да обучават децата да свирят на тях, но нищо не стана, нямаха ръководители. Поканиха ме мен и минахме към Окръжен пионерски дом. От тези деца, които аз обучавах там, 32 кандидатстваха в училището в Котел. 32 бяха приети да учат там. С по-подготвените от тях аз направих оркестър и се явявахме на ученическата художествена самодейност, която се провеждаше през 4 години. Първият конкурс беше в Смолян. Председател на журито беше Филип Кутев. На срещата между всички ръководители и журито Филип Кутев каза, че са имали удоволствието да чуят детски народен оркестър на професионално ниво, какъвто е този от град Добрич. На четири конкурса през четири години се явявахме и спечелихме четири златни медала.

Към читалището направиха хор, но искаха да направят и народен оркестър. Мечтата ми беше да направя Добруджански оркестър. Аз се познавах с всички музиканти в града. За една седмица събрах 14 души и направих оркестър. Тогава помолих диригента на хора да даде четири-пет песни за оркестър и хор. Секретарят на читалището, като чу програмата, засия. Тогава си казах, че направихме хора, направихме оркестъра, направихме солисти, сега ни трябва и танцов състав. Само за една седмица Паскал Паскалев събра 16 души за танцовия състав и ето – ансамбълът готов. Така поставихме основите на днешния Добруджански ансамбъл. През 1956 година се проведе Национален конкурс на читалищата. Спечелихме първо място.

Като се върнахме от конкурса, аз казах, че е време да се оттегля, защото диригентът ми в Симфоничния оркестър все ми казваше да оставям тези гайди и да си хващам кларнета. Аз исках да ги оставя в сигурни ръце. Тогава казах на секретаря на читалището, че имаме едно момче, което е завършило музикалната консерватория, специалност народна музика и в момента стажува при Филип Кутев. Неговото име е Петър Крумов. Предложих да го извикаме – той там е втори, тук ще бъде първи. И така моите предвиждания се оправдаха, 1957 година Петър Крумов дойде и постави ансамбъла на по-високо художествено ниво, а аз се прибрах в Симфоничния оркестър.

* Разкажете ми за Вашите отличия като кларнетист.

На петдесетата ми годишнина бях награден с почетната значка на град Добрич. След това получих орден “ Кирил и Методий“ Трета степен, след това и Първа степен. На преглед на симфоничните оркестри в зала България в София получих и наградата „Сребърна лира“. След една неприятна случка, в която аз се застъпих за една моя колежка, ми отнеха „Сребърната лира“ и я смениха с „Бронзова лира“. Наскоро получих „Златна лира“. Това ми дава основание да кажа, че професионално си отивам от този свят удовлетворен.

В момента Атанас Генчев е диригент на хор „Лира“ в Дома за стари хора в Добрич, където живее от години. За работата си с този хор казва, че именно там се крие дългият му живот, защото хористите го поддържат млад.

На 01.12 тази година Атанас Генчев ще навърши 93 години.

Ето какво споделят именити български музиканти след професионалните си срещи с кларнетиста Атанас Генчев.

Проф. Никола Тонев – „Вашият кларнетист свири като софийските.“ Думите му са след негов концерт в Добрич, в който Атанас Генчев изпълнява ролята на първи кларнет.

Александър Владигеров – на сцената в Добрич изпълнява „Рапсодия в синьо“ от Гершуин. Произведението започва с отговорно соло на кларнета, за което той има съмнение дали добричкият кларнетист ще успее да изпълни. След концерта казва: „Бях много изненадан, като чух, че вашият кларнетист изпълнява солото прекрасно.“

Проф. Васил Чернеев – в Добрич ще изпълнява концерт на Хачитурян, в който има една страница реплики между цигулка и кларнет. Още след първите репетиции той казва, че няма никаква забележка към кларнетиста, въпреки че бил известен с критичността си по отношение на това изпълнение.

Филип Кутев – свирят неговата Сакарска сюита, в която е вмъкнал песен от сакарския край. Филип Кутев, заедно с маестро Захари Медникаров, присъства на генералната репетиция. След края й, вика при него Атанас Генчев и Филип Кутев му казва: „За първи път чувам това соло в истинския му вид“