Една цигара размисъл

Една цигара размисъл

Беше късно вечерта, когато запалих последната си цигара от кутията. Бях на терасата и хладният вятър си играеше с косите ми. Винаги, когато съм сама, мисля за различни неща. Понякога мислите са толкова много, че ако някой ме попита за какво мисля, аз трудно ще успея да му отговоря. За радост тази вечер беше различна. Бях успяла да се съсредоточна върху една голяма тема за размисъл.

Какво би станало, ако не бях постъпила така? Какъв щеше да бъде животът ми, ако бях поела по друг път? Каква щях да бъда, ако се събирах с други хора? И още куп подобни въпроси се въртяха в главата ми. Сигурна съм, че почти всеки човек, подобно на мен се е чудил – какво щеше да бъде, ако... Истината е само една - че сами решаваме какво, как и кога да направим. Има приказка, която гласи - „Живей за мига”. Доста често става така, че живеем за мига и след това съжаляваме. Взимаме грешни решения, които за дадения момент сме смятали за добра идея. След време обаче тези грешни стъпки започват да ни носят болка. За жалост разбираме, че е прекалено късно и единственото нещо, което можем да направим е да се справим със страданието. Звучи толкова лесно! Ще направя грешка, след това ще преодолея последствията си и всичко ще се оправи. Всъщност обаче, далеч не е така. Само хората, които са преживели подобно нещо знаят, че никак не е лесно. Освен болката, се появяват и нервите. Започваме да се ядосваме на самите нас и да се чудим защо сме постъпили по този глупав начин.

Интересното в играта наречена „Живот” е, че няма връщане назад.

Затова тази игра е най-интересната. Аз също съм постъпвала неправилно, но освен, че съм се справила с болката и ядовете, разбрах нещо много важно:

Интересно е да живееш за мига, но е предизвикателство да мислиш за последствията!

Бях се съсредоточила толкова много, че нямаше да спра да мисля, ако не трябваше да изгася цигарата в пепелника. След това влязох в стаята си, защото усещах, че започва да ми става студено. Седнах на бюрото ми, а срещу мен стоеше голямо табло със снимки на приятелите ми. Започнах да си мисля, каква можех да бъда, ако се събирах с други хора. По този въпрос нямах много размишления, защото бях доволна от компанията си. Отблагодарих се, че съм имала късмета да се запозная точно с тези хора и те да ми станат близки.

Разбрах, че може да те бутнат и да си на земята, но не хората, които знаят какво е да паднеш, а хората които те обичат, ще ти подадат ръка.

Погледнах часовника си и видях, че става прекалено късно. Трябваше да заспивам, затова легнах на леглото си. Усмихнах се, защото се замислих, че има хора, които се ядосват, че нямат нова възглавница, но явно не знаят, че има хора, които нямат легло. Колко прекрасно! Аз си имах легло и нова възглавница, която бе подарък от майка ми!

Доволна от размислите си, аз спокойно затворих очи.

Казах си, че днес съм по-слаба от утре и по-силна от вчера!