Приемна майка: Обичам отглежданите от мен деца колкото и моите собствени

Приемна майка: Обичам отглежданите от мен деца колкото и моите собствени
Чувството на обич към децата, които са настанени в дома ми, е също като към собствените ми деца. Дори е по-силно. Сега ще кажа защо. Аз съм родила децата си когато бях на 24 и на 26 години. Тогава, мога да кажа, че съм била дете. Сега по абсолютно друг начин гледам децата. По абсолютно друг начин разсъждавам. И още нещо – все пак съдбата на тези деца не е като съдбата на моите.

Това споделя за Добрич онлайн Росица Ялъмова, жена на 47 години, която живее в добричко село. Тя е приемен родител. И за втори път домът й дава любов и уют на едно малко детенце, за което биологичните му родители нямат възможност да се грижат.

Разговорът ни тръгва трудно. Още преди да е включен диктофонът Росица е със сълзи в очите – когато уточнява, че това е второто дете, което приема семейството й, защото първото е осиновено и раздялата с него е много тежка. Но после думите й се леят леко една след друга – когато говори за приемната грижа, за децата си – родени от нея и отглеждани от нея, за любовта й към децата въобще.

Росица е майка на две големи деца – дъщеря на 20 години, която учи в друг град, и син на 22, работещ в чужбина. Преди три години гледа със съпруга си репортаж по телевизията за приемната грижа. Точно в навечерието на Коледа. Спонтанно споделя с мъжа си: „Да вземем и ние едно дете. Нашите порастват вече, къщата ще се изпразни”. Съпругът й се съгласява.

Говорят първо с дъщеря си, която е у дома, после се обаждат и на сина си. И двамата ги подкрепят. „Попитахме и баща ми, той не живее при нас, но идва често. Първата му реакция беше: Е, тъкмо ще го вземам при мен, да не съм самичък, каза той, като си мислеше, че ще е по-големичко”, разказва Росица. Очакванията й с мъжа й са същите – да вземат пет-шест-годишно дете, че ще имат някакъв избор. Подават си документите, чакат доста време. Следва интервю, одобрение. И отново чакане. Докато в един летен ден им се обаждат, че след два дни в дома им ще бъде настанено дете.

„Детето пристигаше от друго населено място – разказва Росица. - Трябваше да отида до „Закрила на детето“, за да го взема. Понеже социалните работници идват от друг град и не познават Добрич, объркали пътя. Звъннаха и ни казаха да ги посрещнем, бяха до „Кауфланд“. Бях с колата и със служител от „Закрила на детето“ отидохме там. И виждаме мъж с две жени и едно бебе на три-четири месеца с моряшко костюмче, беше много горещ ден. Бяло като пуканка! На мен започнаха да ми текат сълзите и не виждах къде карам. Аз веднага разбрах, че това е детето. Служителката ми каза: Полека, паркирай някъде, ще се блъснем. Ръцете ми се разтрепериха когато го видях. Имах някакво усещане, че е то. Влюбих се в него от първия момент, в който го видях”.

Първото нещо, което прави приемната майка, е да го заведе на лекар, който го преглежда. Прибират се у дома, сглобяват кушетката и така къщата им се изпълва с радост.

Детето е в дома на Росица точно 11 месеца. „При мен проходи, при мен проговори. Аз му казвах: Ела при леля, ела при леля. А той ми каза: Мама. Това е първата дума, която каза. След това тати, баба, кака. При мен излязоха всички  му зъби без два”, споделя жената. И не крие, че детето никак не е било послушно – и тогава, и сега.

Започва най-тежкият момент от разговора ни – за момента на раздялата. „Осинови го много хубаво семейство. Понесох раздялата много тежко, не искам да говоря за нея. Много тежък момент в живота ми, мога да го сравня само със смъртта на майка ми”, разказва Росица. И продължава: „А в интерес на истината, той въобще не заплака. Дори не се обърна да ни потърси. Явно усещаше нещата, ние много му бяхме говорили. Прегърна майка си и край. Седна в колата на столчето. А в нашата кола не искаше да сяда в столчето, постоянно плачеше. А в другото седна, стоя си. Все едно цял живот е бил там”.

Жената споделя, че продължават да поддържат връзка с осиновителите, за което е много благодарна. „Чуваме се, веднъж се видяхме. Достатъчно е”, казва тя. Разказва, че майката на гледаното от нея дете постоянно й се обажда, иска съвети от нея. „Ние сме просто приятелки. И двете го обичаме, няма как”, категорична е Росица.

Разказът й продължава за второто дете, на което става приемна майка. Сега гледам едно ангелче – кротко, добро, мъничко. От септември е при нас, малко след като се е родило. Много си го обичаме и него, казва с грейнало дете приемната майка.

Второто дете, на което е решила да даде любов, сега е на три месеца. Вече се смее с глас, гука  поне от месец, ще започва да се обръща, което си е сериозен момент. В отглеждането й помага съпругът й, тъй като децата й не са вече при тях. Но споделя, че за първото прието в дома й момченце дъщеря й е била неотлъчно до нея. Много е благодарна и на специалистите по приемна грижа. Каквито и проблеми да имам, по което и време на денонощието да им звънна, винаги се отзовават, посочва жената.

Раздялата с първото дете не я спира да вземе второ, въпреки ясното съзнание, че отново ще последва раздяла. „Дадох го в петък, казах: Спирам за три месеца, и в понеделник започнах работа. Просто мозъкът ми да си почине. Не че бях психически или по някакъв друг начин изморена, а да си почина от раздялата”, казва Росица. И допълва категорично: „Ще вземам деца в дома си докато мога”.

Децата ми са всичко за мен, говоря за четирите си деца, защото те са четири. Не ги разделям за нищо, всичките са ми наравно. За Коледа съм купила на всички подаръци, споделя жената. В навечерието на светлите празници отправя пожелание да има повече хора като тях. И още: „Да не гледат на нас, приемните родители, като на фабрика за пари. Защото чувам много лоши приказки. Ние не сме фабрика за пари. Който ги иска тези пари – да заповяда, да види как се вземат. 24 часа в денонощието, нон стоп си с дете”. Споделя, че има късмет, че е попадала на бебета. Защото с по-големите деца – на 6-7-8 години, е по-трудно, тъй като идват от семейства, с вече изградени навици.

Росица споделя, че ако има финансова възможност би станала приемен родител и без заплащане. „За първото дете, на което станах приемна майка, синът ми и дъщеря ми много ме упрекваха, че не подадох документи за осиновяване. Казах им: Не е само да го осиновиш, трябва да го изгледаш.  Аз съм срещала толкова трудности с тях. А и да мина през всичко отначало, не съм на тази възраст – детска ясла, градина, първи клас и т. н. Те казаха: Ние ще го изгледаме. Не става въпрос само за гледане, трябва да го изуча това дете. Финансите са необходими. Но ако имам средства не едно, пет деца ще гледам”, категорична е приемната майка. 

Коментирай

Споделете в социалните мрежи:

Google+