Открита е изложбата акварел „Слънчев лъч в хладна вода“ на Милена Алджабари

Картините носят поетични заглавия, които изкуствоведът Христи Стоилчева сравнява с хайку.

Изложбата бе открита от директора на галерията Недко Недков, който представи накратко творческата биография на Милена Алджабари – от Художествената гимназия в София до Художествената галерия в Добрич.

Пред многобройната публика, изпълнила залата на галерията художничката сподели радостта, с която е създавала творбите в експозицията, а поетът Сашо Серафимов облече в думи цялостното усещане от акварелната феерия:

„Оксиморон ли е тази стилистична фигура в заглавието, парадокс ли е, антитеза ли е? Но в това изречение има частица самоирония. В отделни акварели тя завършва романтично, съзерцателно, с повей на тъга, носталгично, със замръзналата сълза на спомена по деликатните пътища на душата, а в други с намигване, че всичко това е игра на живота и неговия цветен спектър.

Не всеки се любува на природните картини. Не всеки харесва бавното движение на приглушените цветове: “Езерото“, „Замръзнал Вятър“, „Гората“, „Вълшебната гора“, „Езерото и върбите“, „Нежност“ – заглавия, носещи в себе си недоизказаност, леко открехната врата към нещо, което те привлича, но едва ли ще го видиш. Само усещането че е там, че съществува, ти дава някаква утеха, че си го съпреживял. И тази утеха е слънчев лъч в хладната вода на спомена, в реката на живота.

Мъглата, свечеряването, есента, лятото в творбите не са природни явления, а творческа игра с характер на тайнственост. Природата е само декор, чрез който Милена деликатно загатва за ставащото в душата, когато творческия миг ни запрати в безбрежието си.

Всяка картина е екран, интуитивно откриващ нюансите в смисъла на нашия живот - тъмните и светли петна в него, притаените болка и радост, спомен и носталгия. Цветовете са мелодии и тяхната музика се усеща не със слуха, а с онова, което няма име, но попива в теб, когато си застанал пред картината.

Понятия като „ледът“, покрил езерото, „мъглата“, процеждаща се над дърветата, „слънчевите петна“ в акварелите на госпожа Алджабари носят импресията, утаяваща се в зрителя и беззвучно говореща ни за безкрайното и за магията, с която е омесено човешкото същество. Застанали пред откритата душа на автора, сякаш влизаме в друго измерение, в измерението на нетленното.

Интуицията, раждаща картините, не е статична, тя е притаена. Имаш усещането, че всеки момент мъглата ще се вдигне, ще мине полъх /„Полъх“/, нещо ще се задвижи в езерото /“Езерото. Съзерцание“/, ще премине слънчевият лъч /“Слънчев лъч в хладната вода“/. В „Докосване“ има нещо метафизично и същевременно живо, случва се пред теб, като фотокадър. В поредицата, очертаваща сезоните „Късно лято“, „Самотното дърво“, „Разходка в полето“, прецизното боравене с четката и вдъхновението на автора ни провокират към асоциации на собствените ни преживявания. Защото сезоните нямат врати и прозорци, спокойно се влиза в тях – както вървиш, както дишаш, както се ровиш в душата си. Те са стройното тяло на светлината, бялата академия на живота, хоризонтът, който ни събира с безкрая…

Това се случва с почти всички акварели в изложбата. За мен това е голямото докосване на творбите със зрителя. Това е провокацията на слънчевия лъч в хладната вода в реката на живота.“

Изложбата продължава до края на м. ноември.