Александър Иванов: Докато имам вяра в Бога, ще продължавам да помагам на нуждаещите се

Свикнали сме добрините и благотворителните кампании обикновено да съпътстват едни от най-обичаните християнски празници – Коледа. В рубриката „Посланици на доброто“ в Добрич Онлайн обаче ще ви срещнем с двама добричлии, за които съпричастността, енергията на споделеността и стихийното желание за помощ на друго човешко същество нямат дати, не са празнични поводи, а ежедневие.
В следващите редове разговаряме с Александър Иванов – председател от 2019 година на Фондация „Милостиво сърце“, занимаващ се с Центъра за временно настаняване за мъже в Добрич още от 2012 г. Той е носител на множество награди – „Окрили доброто“ - кампания на Фондация „Лъчезар Цоцорков", приз от Националната организация „Добрите примери" и др. През вече отминаващата 2025 г. Александър Иванов беше удостоен и с приза Почетен гражданин на Добрич. 

Александър, с теб се познаваме от години и затова ще си позволя да си говорим на „ти“. Хора като теб ни дават всеки ден усещането, че живеем в свят, в който човешките ценности не са загубени. Ти си истински посланик на доброто с ежедневната си работа, баща си на трима синове, а от тази година си се сдобил и с нова лична титла, за която ще ни разкажеш. Как, въпреки непрекъснатите ти срещи с крайно нуждаещи се, болни, бездомни хора, успяваш да виждаш хубавото в този свят?

Определено моята работа е много трудна и свързана понякога с решението дали някой ще продължи да живее или не, ако става въпрос за спешна операция например. За щастие, аз съм заобиколен от много добри хора, без тях сигурно досега да съм се отказал много отдавна. Вярата ми в Бога  също ми помага постоянно и затова докато имам вяра в Бога и вяра, че мога да подобря живота на нуждаещите се хора, аз няма да се откажа.

Как би се представил на онези хора, които не те познават и не знаят с какво се занимаваш?

Винаги съм казвал, че социалната дейност, която изпълнявам сега, никога не е била моята мечта. През 2012 г. ми се случи нещо непредвидено и то промени изцяло посоката на живота ми. Първите три години бяха изключително трудни, учих се в процеса на работа. Тринайсет години по-късно вече имам достатъчно опит в социалната дейност. Това съм аз за тези, които не ме познават – човек, който заедно с още много хора, помагат на други.

Занимаваш се във Фондацията „Милостиво сърце“ с бездомни хора, но твоята цел не е само да им осигуриш покрив над главата, храна и топлина, но и да ги върнеш обратно в обществото.  

От първия ден на съществуването на този приют съм смятал, че излизайки оттук, тези хора трябва да имат някакъв бъдеще. За мен е неуспех, ако един човек влезе тук бездомен и излиза оттук, за да се върне отново на улицата. Разбира се, има хора, които не искат да им бъде помогнато, те просто са избрали да живеят по този начин.  От 2013 г. досега имаме 44 трайно разрешени случаи. За младите хора търсим работа, квартира, а за възрастните, особено тези със заболявания осигуряваме документи, медицински грижи и ги настаняваме в квартири или общински жилища.

Променил си 44 съдби. 

Да, в момента го разказвам набързо, но всеки случай ни коства месеци труд. 

В работата ми като журналист неведнъж съм разговаряла с настанени тук в приюта мъже и слушайки техните истории, съм стигнала до извода, че никой не е застрахован от подобна съдба. Ти на какво мнение си?

Един от първите хора, на когото помогнахме трайно, навремето е бил търговски директор на голямо предприятие. Когато се запознах с него, той беше на 64 години, полусляп и живееше в една полусрутена къщичка. Разговаряйки с него, разбрах, че това не е случаен човек, но злоупотребата с алкохол го беше довела до развод, загуба на работата и така лавината го беше докарала до този срутен дом, ако може да се нарече изобщо така. Затова и винаги съм казвал, че алкохолната зависимост много често срива и най-подредените животи.

Докато твориш добро за другите, къде го откриваш за себе си в ежедневието?

Откривам го в малките неща. Това, което ме крепи през годините са именно тези хора, на които сме помогнали трайно. Много от тях, излизайки през портичката на приюта, ни казват, че тук са открили топлина и загриженост и тя струва повече от всичко. Никога няма да забравя думите на един бездомен с години мъж, който каза, че в кофите за боклук намират храна, вода, понякога дори скъпоценности, но не и любов и съпричастност, каквато са открили тук при нас. 

Да се опитаме да повдигнем малко завесата и да погледнем към теб не само като на председателя на фондация „Милостиво сърце“. Какъв е Александър извън работата си, когато е у дома, сред семейството си, сред приятелите?

За съжаление, прибирайки се вкъщи, аз не спирам да работя, което никак не е добре. Има хора, които имат копче за изключване от работата, но аз си нямам такова. В приюта нямаме охрана и вкъщи ми се налага постоянно да гледам камерите, за да зная какво се случва в приюта. За щастие, не сме били свидетели на насилие…

Убеждавам се, че носиш работата си и вкъщи, защото аз те попитах за Александър извън работния процес, но ти отново ми говориш за приюта.

(Смее се)  Лошото е, че когато имаме трудни случаи, особено тези на семейства, в които единият родител е починал, много често по цяла нощ не мога да заспя, защото трябва да измисля решение. Хубавото е, че наистина с идването на сутринта вече имам такова и зная какво да правя.

Как успяваш да връщаш собственото си равновесие, особено след подобни случаи, които са те държали буден нощем?

Много добре ми се отразява времето, в което съм сам. Обикновено всеки месец имаме по 4-5 случая извън приюта. Когато мине голямото натоварване и сме се справили, наистина да съм сам ми помага най-много, за да се събера.

Тази година ти беше удостоен с наградата Почетен гражданин на Добрич. Виждам, че се усмихваш, защото вероятно подобни награди са непривични за теб. И все пак това е огромно признание. Как разчете ти тази награда?

Когато ми предложиха да участвам като номинация, първата ми реакция беше да откажа. Впоследствие обаче приех, за да мога да благодаря от тази голяма трибуна на всички, които са помагали да творя добрини през годините, защото това са наистина много хора и наистина изключително много труд.  

Какво можеш да отбележиш като най-голямото събитие за теб през изминаващата вече 2025 г.?

(Смее се) Всъщност три дни преди да получа званието Почетен гражданин, получих друго звание и то е „почетен дядо“. Роди ми се първото внуче и това е емоция, която все още не мога съвсем да осъзная. Да видиш детето на твоето дете! 

Какво си пожелаваш за 2026 г.? 

По-малко работа (смее се). Искам направо да остана безработен, защото това би означавало, че няма крайно нуждаещи се хора, няма бездомни, няма семейства, които не могат да си платят тока и трапезата им е празна. 

Кое е изречението, което би искал да обрисува предстоящата 2026 г.?

Искам да кажа на хората, които в момента са добре здравословно или финансово, че нищо в този свят не е необратимо и завинаги. Наскоро споделих пред един човек, че работя в приют за бездомни и той остана потресен и се зачуди какво бих могъл да взема от тях и ми даде съвет да се махам оттам. А аз съм тук, не за да вземам, а за да давам! Тоест искам да кажа и на тези, които сега са на върха, и на тези, които сега са на дъното – „Няма да е все така“!