Добри Добрев: Община Каварна е привилегирована в културно-историческо отношение

Той е роден и живее в крайморския град и всяка сутрин пътува близо 50 километра, за да стигне до работното си място и още толкова вечер, за да се прибере при семейството си в Каварна. 

Кой е Добри Добрев? Разкажи малко повече за себе си.

Роден съм през 1978 година и съм учил в СОУ „Стефан Караджа” в Каварна, след което продължих образованието си във Великотърновския университет. Така се стекоха нещата, че след завършването ми имах възможност да започна работа в музея в Каварна, тогава беше Градски исторически музей, като интересите ми първоначално бяха насочени към история, но тогавашният директор бавно успя да ме пренасочи и след една година аз се занимавах основно с археология, и с обработката на материалите във фонда на музея.

Кога се запали по историята и археологията?

Още от ранна детска възраст в мен пламна тази искра. Израснал съм в село Граничар, то е много близо до Дуранкулак и още от малък съм участвал в археологическото проучване на храма на богинята Кибела на острова. Споменът ми от тогава е невероятното усещане, защото ти просто седиш и копаеш, в хубава среда си, забавно е, но усещането, което остава после – то държи. След това започваш да четеш и един ден чуваш, че на Калиакра също има археологически проучвания. Отиваш и започваш да копаеш, виждаш как намират керамика и монети, става ти интересно как се разчистват сгради, започваш да четеш още, още и още. В един момент докато учих в гимназията основното нещо, на което наблягах беше историята, в другите часове просто присъствах. Не ми беше много трудно да реша с какво ще се занимавам по-нататък. На мен това ми беше интересно, а другото просто беше необходимо.

Коя част от историята ти е била най-интересна и можеш да кажеш, че ти е любима?

Средновековната история е най-интересна и най-завладяваща, но като цяло и след като започнах да се занимавам с археология ме завладяваше късната античност, а сега съм на вълна ранно-византийски укрепителни системи и църкви – това работя в момента. Но като цяло интересите ми в историята много се отклониха. На моменти ми харесваше да се занимавам с нова и най-нова история, но тогава бях на 23-24 години. По-близките събития ми бяха много интересни, защото са сложни, а и в държавата реално се случват много неща. Ти не можеш да ги съпоставяш с отминалите събития, а с възможно най-близките.

В момента, тъй като се занимавам и с археология, най-интересна ми е късната античност – 4-6 век и обектите, които проучваме са основно от този период. Преди да дойда в Добрич пак работих с добричкия музей, проучвахме църква и могила близо до входовете на две от голф игрищата в областта. Така постепенно, стъпка по стъпка, стигнах до Добрич.

Обектът, за който отговарях в музея в Каварна беше Археологическия резерват „Яйлата”. Това е най-хубавият обект. Комбинацията камък, природа, море, пещери, ранно византийска крепост, скални некрополи е направо невероятна, там не се чувствах на работа. Пластът, който се проучваше също беше късно античен. Другите обекти, по които се движим също са от този тип, включително и сегашните ни. И Оногур, и Залдапа, и Кария също са от 4-6 век.

Съвсем скоро отмина Денят на народните будители и в тази връзка имаше ли учител, който те е вдъхновил да се занимаваш с история?

Просто моят начин на мислене идеално пасна с този на последния ми учител по история – Михаил Михайлов. Начинът, по който поднасяше информацията ми помагаше аз да я завъртам и усвоявам. Не учехме сухи факти, а процеси. Да учиш процеси и да ги хващаш е перфектният начин за навлизане в материята. Това нещо ми свърши работа и занапред, и до днес съм така, не ми трябва точка 1, 2, 3 – 5, а да ги хвана и петте. Това го имам и от него. Като ученик ти не знаеш дали мислиш правилно, но като видиш учителя си, че разсъждава по този начин и по този начин ти подава информацията, значи е правилно. Иначе сменихме много учители по история, но само Михайлов успя да остави траен отпечатък в съзнанието ми. Той ми преподаваше в горния курс, когато вече знаех кой съм и долу горе накъде клонят моите интереси. Особено когато усетиш, че не е нужно да четеш нещо, а си го научил още в час – това е сигнал.

След като завърши Великотърновския университет, как попадна в музея в Каварна?

След като завърших все още имаше казарма, отбих си службата и след като се прибрах у дома трябваше да занеса някакви документи в музея. Тогавашният директор Асен Салкин ме попита какво съм завършил, аз му отговорих, че съм историк и той сподели, че му трябва един човек за „Яйлата”, без да се замисля отговорих, че съм съгласен. Година по-късно вече минах на постоянен договор като уредник със зачислен обект и при възможност ходех на разкопки.

Кой е най-интересният обект, който си проучвал в община Каварна?

По отношение на културно-историческото наследство община Каварна е привилегирована. Не само заради морето, имаме нос Калиакра, Археологически резерват „Яйлата”, нос Чиракман, хронологическите рамки на обектите са различни, спецификата на обекта е различна. И трите обекта са изключително интересни, има общини, които нямат и един, а ние имаме три. Третият – нос Чиракман, не е разработен, но там не е нужно много, тъй като през годините има много проучени сектори, има крепостна стена, базилики. Символът на Каварна не е Калиакра – Чиракман е, Калиакра също е символ, но бизоне са били на Чиракман.

Разкажи малко повече затова как се запали по археологията.

Там ме запали един конкретен човек. Това е Асен Салкин. Той ми казваше: „Добри, сега тези кутии тук са материалите ми, искам да ги подредиш, искам да влезеш във фонда, да извадиш това, да пренаредим онова”. По този начин несъзнателно започнах да усвоявам материала. През следващата година, мисля, че беше 2003-та, се подготвяше новата експозиция на музея, който сега е в Каварна и аз реално участвах в нейната подготовка. След 1 година аз познавах целия фонд „Археология”. Съответно той ме включи в екип и започнах да участвам и в археологическите проучвания. Запалих се първо от фондовете, защото материалът е интересен. Когато четеш, четеш, четеш и навлизаш все повече и повече в материята, и дори да си искал да се занимаваш с Първата световна война, в един момент ти си задълбал някъде другаде. Ставаш все по-добър и в един момент някой идва с амфорна дръжка с печат, тъй като са минали стотици през ръцете ти, можеш да отговориш веднага какво е и от кой век е.

След като Асен Салкин се пенсионира, станаха едни трусове в музея и аз се концентрирах изцяло върху „Яйлата”. От време на време участвах в разкопки, но тогава започнах да работя с музея в Добрич и да участвам в експедиции. Първата експедиция, която имаше някакво значение за мен беше на „Яйлата”, трябваше да документираме скални гробници в некропол в южния й край. Там работех сам. За жалост не можахме да я довършим, защото бюджетите бяха изключително ограничени. Ходехме на работа само, защото си харесвахме работата.

Трудна ли е професията на археолога?

Да, много. Всички казват, че ходим и си правим кефа, но не е точно така. Да стоиш в най-голямото слънце, да копаеш или да чистиш и документираш, изобщо не е приятно. Резултатите са приятни, но работата преди това е много и е тежка. Преди самите разкопки има подготовка, а след това всичко трябва да бъде документирано. Преди да започнем да копаем определяме мястото, от колко души ще бъдат екипите, какво е финансирането, набавяме нужните инструменти и осигуряваме специалисти. После отиваме на обекта и правим голяма квадратна мрежа и започваме работа по сектори. Според резултата се преценява накъде да се продължи. След това започваме да копаем, целият материал се прибира в музея, има хора, които мият, сортират и обработват керамиката. Сядаш и започваш да пишеш изводите си, събираш всички заснемания, които са направени на обекта и когато събереш цялата документация. я отчиташ в Археологическия институт.

Важно ли е откритите артефакти да остават в населеното място, където са открити?

Те трябва да са си в контекста. През годините съм чувал, че тук, при акции на службите има конфискувани всякакви артефакти и колекции, които във връзка с делото заминават за София и отиват във фонда на НИМ, или някъде другаде, и остават там. Повечето от тези находки там нямат стойността, която имат при нас. Ако е нещо скитско, то трябва да е в Добрич, защото тук е била Скития. Отделно, че понякога в големите музеи артефактите, намерени при нас се размиват сред другите находки, а тук са акценти и са специфични за района. Тоест те трябва да са си на мястото.

Коя е най-интересната находка, която ти си открил?

През 2014 година, в края на лятото открихме колективна находка - амфора от 6 век, пълна с над 1200 монети. Това беше една наистина невероятна находка, оказа се, че такава няма откривана. Находката е от Славната канара, в гората между селата Прилеп и Дебрене. Това е съкровище! Първоначално бях в шок, документирахме цялата ситуация, заснехме я, после внимателно я повдигнахме и я прибрахме веднага в касата, защото ако бяхме я обявили на мига щяха да плъзнат иманяри. Понеже реставраторът ни беше в чужбина го изчакахме да се върне и свикахме пресконференция. Отворихме амфората пред всички и тогава вече усетих какво е чувството. Бях горд, че съм успял, защото веднъж в живота се случва да намериш подобно съкровище, надали ще ми се случи пак. Не зная каква е общата му стойност, но това как стоят всички и броят монетите и те не свършват, а купчината расте, беше направо неописуемо. Колегите намират доста по-големи находки, но това е моята – 1200 монети.

От скоро си директор на Регионалния музей в Добрич, как стигна до този пост?

През 2010 година след конфликт в музея в Каварна реших, че приключвам с музейната дейност и няма да се занимавам повече с това. Започнах друга работа, роди ми се прекрасна дъщеричка. Един ден ми се обади тогавашният директор на РИМ – Добрич Костадин Костадинов, който ми каза, че му трябвам в музея. През 2014 година имаше конкурс за длъжността „главен уредник” в отдел „Археология” и аз се явих. Спечелих конкурса и още същата година стартирахме археологическа програма, преди това разкопки не е имало или е имало веднъж на няколко години. А ние още през същата година стартирахме „Залдапа”, „Славната Канара” и „Темелковия хан” в Балчик. Колелото се завъртя и решихме да започнем „Кария” и „Палматис”. В това време Костадинов излезе в творчески отпуск и аз застъпих на неговата длъжност. Почти цялата 2015 година бях директор, през 2016 г. – той се върна, но от 2017 година пак бях временно изпълняващ длъжността. Отскоро вече официално съм директор на Регионалния исторически музей в Добрич.