Психологът Павел Павлов за кибер тормоза сред децата и как да се справим с него

Днес по този наболял проблем разговаряме с психолога и директор на Частното училище „Леонардо да Винчи” в Добрич Павел Павлов.

Здравейте г-н Павлов, нека започнем с това, какво представлява кибер тормозът?

Тормозът е вид агресивно поведение и е винаги насочен към някого съзнателно и целенасочено. В този смисъл кибертормозът е подобно поведение, което се пренася чрез информационните технологии – мобилни телефони, интернет, социални мрежи. Този, който тормози винаги е наясно, че причинява страдание на жертвата си и я кара да се чувства зле. Това се случва очи в очи, чрез интернет и по телефона.

В ситуацията, в която се намираме и предвид дистанционното обучение, дори и през лятната ваканция, среща ли се по-често кибер насилието между децата?

Хипотезата е, че би трябвало да се случва по-често дотолкова, доколкото децата са в една и съща мрежа предвид дистанционното обучение. Според мен този режим едва ли е оказал толкова голямо влияние върху степента на кибер насилието между децата. Те са свикнали да общуват с помощта на информационните технологии и преди да има толкова интензивно дистанционно обучение. Тормозът е социално явление, което има нужда от публика и когато това се случва в един общ комуникационен канал, какъвто се използва по време на дистанционното обучение, се предполага, че той ще е и по-интензивен. 

Разраства ли се езикът на омразата сред подрастващите и защо се случва това?

За голямо съжаление този език на омразата се разраства и това е защото речта на омразата е все по-разпространена в обществото ни като цяло. Това няма как да не засегне и децата от най-ранна детска възраст. Смея да кажа, че причината да се разраства това явление е до голяма степен абдикирането на родителите от ролята си на дигитални такива, от неразбирането колко голяма е ролята на интернет и колко нараства тя в живота на децата и до голяма  степен на незаинтересованост от това, с което се занимават децата им в интернет. Причините за това разрастване са на лице и няма как да не отчетем този темп, който за съжаление е застрашителен. 

Как влияе кибер насилието на децата и по-сериозен ли е проблемът с реалния тормоз?

Очевидно влияе зле дотолкова, доколкото самият тормоз е известна злонамереност, мисля, че трудно можем да определим дали реалният тормоз е по-опасен за жертвата от кибер тормоза, тъй като и в двата случая тормозещите нямат чувството, че вършат нещо нередно и си мислят, че жертвата им го заслужава, или по някакъв начин ги предизвиква да се държат по агресивен начин. От друга страна самата жертва се чувства много зле, има спирачки за споделяне със своите родители, близки и приятели, защото те също по една или друга причина се чувстват виновни за случващото се. Една от задачите на хората, които помагат на жертвите на тормоз е да се опитат да ги извадят от това състояние - да изпитват омраза към себе си, а не към тези, които ги застрашават. Това е своеобразно проявление на т.н. „Стокхолмски синдром”, когато жертвата започва да се отъждествява с агресора. Много трудно може да се преодолее това, ако не се работи целенасочено с детето, жертва на насилие. 

Ставал ли сте свидетел на кибер тормоз?

Имало е такива случаи, те не са били крайни, но тормозът винаги започва от нещо не толкова значимо на пръв поглед, като закачки и използване на прякори и се стигне до доста по-неприятни случки. По време на дистанционното обучение имах възможност да влизам в много часове и съм ставал свидетел на „любезности” между децата, което е своеобразна форма на проявление на агресия и винаги с колегите се опиваме да реагираме на подобни случаи и да работим и с двете страни, така че да не се случват подобни неща. Ставал съм свидетел и мисля, че всеки един от учителите, които работиха дистанционно през този период, също са ставали свидетели. Моят съвет към тях е да не се притесняват да реагират, също и родителите, които имат възможност да бъдат част от онлайн обучението по-активно, отколкото ако децата са в училище, също могат да реагират на подобни случаи. Така ще се намери решение. 

Как един родител може да разбере по държанието на детето си, че то е жертва на тормоз? 

Много са индикаторите, разбира се, промяната в поведението на детето, нежеланието да споделя какво се случва и какво прави, когато е пред компютъра и телефона. Появата на нервност и прекалена затвореност също са признаци, които показват, че има нещо, което е нередно. Родителят трябва да има изострен усет, всички родители имат подобен усет, че нещо се случва с децата им, но не винаги реагират навреме. Те би трябвало при улавяне на първите такива сигнали да могат да дадат навременна и подходяща помощ на децата, да могат да контролират колко време детето ще стои пред компютъра и за какво ще използва интернет, да се погрижат да имат инсталирани филтри за родителски контрол. Изобщо налагането на правила за използване на информационни и комуникационни технологии от децата и подрастващите до голяма степен е начин за предпазване от кибер тормоз и кибер зависимост, която също е доста страшно явление. 

Ако детето е тормозено родителите и учителите е задължително трябва да разговарят с него, паралелно с това да потърсят помощ от специалисти и психолози, които са подготвени да работят индивидуално с деца, жертва на тормоз. Разговорите са задължителни, спазването на определена хигиена на ползвате на информационните технологии също е задължително, особено при по-малките деца, защото съм свидетел на доста безотговорно поведение от страна на родителите, които от на-ранна възраст не контролират времето, в което детето да се докосва до информационните технологии.

Справянето с тормоза не е самостоятелна битка, в която жертвата трябва да се научи сама да се защитава. Трябва да се създаде някаква общност, някаква защитна мрежа, която да е отпор на действията на агресорите. В нея влизат родители, учители, училищна общност и институциите, които се грижат децата да растат в спокойна среда. 

Как трябва да постъпят децата, жертва на онлайн тормоз?

Най-естественото е да разговарят със своите родители, но както знаем особено в тийнейджърска възраст децата не са най-споделителни, но затова пък има организации, които са направили сайтове, в които може да се сподели за такива случаи, да се потърси помощ – дистанционна и на живо. Има възможности, но най-важно е в училище и семейството да се говори за това и децата да знаят какви са стъпките, ако станат жертва на насилие. 

Станахме свидетели на „Момо” и „Синия кит”, възможно е да се появят и други подобни „игри”, в които децата да бъдат заплашвани, че ще им се случи нещо лошо, ако не извършват дадено предизвикателство. Какъв е Вашият съвет относно тази ситуация?

Понеже не можем да предвидим какъв нов „син кит” ще се появи във виртуалното пространство, ние би трябвало да намираме повод да разговаряме с децата за такива минали опити и да им показваме колко опасно е това и до какво води. Това е нещо, което не изисква някакви много големи усилия, но трябва да сме информирани и да знаем, че това са опасни явления и когато уловим първите сигнали, че нашето дете е под влияние на подобна вредна активност, трябва да направим всичко възможно да го откъснем. Знам, че не е лесно, но в крайна сметка отговорността  като родители и учители е наша. Най-важно е да се улови навреме, за да няма лоши за децата последствия.

Какви други рискове крие интернет пространството за децата и дали да бъдат тормозени е най-лошото, което може да им се случи?

Трудно мога да направя класификация кое е най-лошото, но самото интернет пространство крие много рискове, свързани със сексуални посегателства към малолетни и рискове, които подтикват към необмислено поведение. Знаете, че има такава мода децата да си правят селфита на рискови места и редица други заплахи, които трябва да бъдат изговаряни предварително с децата, за да може, когато се сблъскат с нещо подобно те са бъдат наясно, че това е опасно за тях и че на всяка цена трябва да се пазят и да споделят. Анонимността на интернет до голяма степен създава пространство и на злонамерени хора да влияят по някакъв начин на тези, които са от другата страна на устройството. Децата са най-податливи, защото са все още недостатъчно зрели да оценят кое е добро и лошо, кое е морално и кое не е, те още нямат изградена ценностна система и реалистична оценка на това, с което се сблъскват. Виртуалното пространство до голяма степен е и измамно, затова възрастните трябва да работим в тази връзка, като сме и открити пред своите деца и споделяме своите страхове.