Улицата може да е книга за духовния човек
Казвам се Радостин и живея на улица „Сан Стефано”. Името на моята улица идва от мястото, където е сключен Санстефанския мирен договор между Руската империя и Османската империя. С който се слага край на Руско-турската война и урежда, макар и неокончателно, обособяване на Трета българска държава след 5 века османско владение. <br />
Една е моята улица, когато излизам от в къщи, а съвсем друга като се прибирам. Като пролет, лято, че и есента излизам, я виждам грейнала от живот, защото тогава птичките летят над нея и клоните на дърветата се люлеят бавно от вятъра, все едно танцуват. Птичките внасят живот, а техните песни правят самата улица по-жизнена. Растенията зеленеят и правят картината по-цветна и разнообразна.
Когато се прибирам, обаче е тиха и мрачна, но не защото се прибирам по тъмно. Предполагам, че я виждам така, защото от натоварения ден в училище и извън него, съм събрал само негативизъм и въобще не съм в състояние да забележа хубавото. Опитвам се да се прибера възможно най-бързо, защото или съм изморен и искам да си почина, или съм ядосан на някого или нещо друго, случило се през деня.
С течение на времето виждам как тя бавно остарява. Растенията, дърветата, жителите на тази улица - всичко. Ябълковото дърво никога няма да бъде същото... От това дърво имам много белези и те навяват много спомени. Качал съм се да ям и ми беше тъй сладко... По-сладко от купените от пазара ябълки. Но това дърво вече го няма. И заедно с него си отидоха повечето спомени. За другите е просто едно дърво, а за мен беше важна част от моето израстване. Също така и странното държание на кучето на съседа. Откакто съм на бял свят, това куче така и не ме запомни. Всеки път ме лае като излизам или се прибирам. Е, освен когато спи. А ползвам един и същи път вече 10 години. Като отида да го погаля то или ще ме ухапе, или ще ми се хвърли да ме изяде. Даже и лакомство не помага. Не малко пъти съм пробвал да станем приятели, но то е инато. Не само то е инато обаче...
На тази улица аз съм прекарал детството си. Игрите с приятелите, карането на колело в двора и пред него, ритането на топка и чупенето на прозорци, криеницата, нетърпението сутринта да се видиш с приятелите си и пак да се гоните като луди - всичко това е запечатано в съзнанието ми и си го спомням все едно беше вчера. Асфалтът, по който всеки ден минавам, също му се виждат вече по-големите пукнатини и износената боя. Времето нанася най-голяма щета на живота. Животът остарява с времето, а точно от това се страхуват хората – да не остареят. Е, няма как. Всеки остарява и умира все някога. Някои по-рано, други по-късно. Факт е, че всичко си има край. Нищо не е вечно...
А в реалността ме радва също така фактът, че живея на около 10 – 15 минутки от всяка важна точка на града. Това е голямо предимство. Не ми се налага да бързам за никъде.
Моята улица е осеяна с неравности, покрита е с кал. Някой се е опитал да направи нещо по въпроса, но не се е постарал достатъчно. И мисля, че е по-добре, че не му се е получило. Той, ако промени нещо - променя и историята, и хубавите спомени може да станат от хубави – лоши. Все пак уважавам опитите му. Нищо не може да спре времето и промяната, която нанася на различните обекти и хора.
Моята улица всъщност е много по-жизнена от някои човешки същества. Всяка сутрин е готова за предизвикателния ден и не стои будна до късно, а заспива, за да бъде готова за следващия ден. А когато заспи, тогава става вълшебна и леко зловеща. Зимните светлини от сградата пред нас осветяват пътя. Лунната светлина също е като някакво нощно пътче през тъмнината – нещо в нищото. Зловещото е, че не знаеш какво се крие зад храста и дали въобще има нещо там. Пристъпваш бавно, бавно и осъзнаваш, че няма нищо от каквото да се страхуваш. И после се чувстваш нелепо. Естествено, не мога да изключа съседите. Едните не излизат от тях, а другите не се прибират. Въпреки че вече им е минало времето да скитат по улиците. Трети са прекалено нахални и не минава ден без да посетят дома ти, за да ги почерпиш с нещо или да почнат да ти разправят моменти от детството по сто пъти, които вече ги знаеш и без да ти ги казват. И все пак без тях нямаше да бъде интересно.
На моята улица има няколко къщи. Една по-хубава, друга по-порутена, но важното е, че всички сме задружни и се опитваме да защитим и запазим това, което имаме. Радваме се на това, което имаме сега, защото след време може дори и това да нямаме. Хората са задружни и си помагат на моята улица. Не е перфектно. Няма перфектно място за живеене, има перфектни представи, които в повечето случай са нереални. Аз мога дa живея на място, което може и да не е перфектно, но ако сам не си го направя няма как да стане. Пък и аз не искам перфектното. Искам обикновеното и нормалното. То е най-сладко. Като тази улица.
Радостин Кралев ІХ а клас
СОУ „П.Р.Славейков”
