Мирише на спомени от интеграли

Мирише на спомени от интеграли
"Мирише на спомени от интеграли", е новата статия в рубриката „Гласът на младежта“.

Беше рано, беше сутрин. Бях на университет. Качих се на градския транспорт, за да стигна до автогарата. След това щях да хвана автобуса за Варна, за да отида и да науча много ценни уроци. 


Докато бях в градския транспорт, ме обзе страшна носталгия. Раздрънканата маршрутка мина покрай училището, в което бях завършила средното образование. Загледах се в прозорците, двора и спирката, на която пушихме тайно цигари. Директорът винаги ни се караше, че се тровим. Усмихнах се и приятно чувство прегърна сърцето ми. Ах, как се раздрънкаха спомените из главата ми. Досетих се как трябваше за домашно да прочетем „Троя“, но аз бях гледала само филма. С моя „късмет“ учителката ме изпита и разбра, че не съм чела нищо. Замислена наблюдавах пътя. Не след дълго трябваше да слизам, спирката наближаваше. Представих си как пътувам цял ден на различни места из града. А всяко кътче носи по някакъв спомен. Дали хубав, дали тъжен – спомен е и го пазим в сърцата си.


Автобусът спря. Трябваше да слизам. Пожелах приятен ден на шофьора, който учтиво ми благодари. Видях, че един дядо също излиза. В ръцете си държеше торба, а в нея носеше тежък багаж. На човечецът  му бе трудно да излезе от автобуса. Взех торбата от ръцете му, за да го улесня. Как ми се искаше да може да видите благодарността в очите на този старец. Не бях направила нищо особено, но този дядо бе толкова признателен. Започна да ми пожелава здраве и шестици в училище. „Много успех и късмет“, няколко пъти повтори той. Благодарих му и заминах. 


Този дядо ме накара да се замисля. Благодарни ли сме достатъчно? Оценяваме ли малките неща? Като цяло въобще виждаме ли ги или пък точно обратното? Превърнал ли се е животът в прекалено скъпа екстра? Очакваме ли само големи постъпки от околните – в размери, които сами сме определили за подходящи. А целувката по челото, тайно откъснатото цвете от градината на съседката, изгрева, залеза, луната – все безплатни неща. Благодарни ли сме за тях и забелязваме ли ги? Силно се надявам отговорът да бъде – да! 


Досетих се и за друга ситуация, в която видях една позната жена. Започнахме да разговаряме и я питах как се чувства. "На крака съм", беше отговорът й. "Какво по-хубаво" – замислих се аз. Да вървиш, виждаш, чуваш, чувстваш... 


Нека по-често правим малки безплатни, но толкова ценни постъпки. Ако някой направи на нас, нека сме благодарни. Нека по-често сме благодарни за на пръв поглед безплатните, но толкова скъпи „дадености“. Ако някой не ги забелязва, нека му помогнем да ги види. 


Спирам да пиша, защото трябва да влизам в университета. Място, в което мирише на спомени от интеграли и настоящето на публичните финанси. Не казвам, че е лошо място, но се чудя нещо много просто – къде човек може да се научи да бъде добър? Колко от нас ще вземат изпит по благодарност и ще завършат ли в университет по искрена признателност? 

Споделете в социалните мрежи:

Google+