Приятелство с дъжда, който открадна малкото ми мече

Приятелство с дъжда, който открадна малкото ми мече
"Приятелство с дъжда, който открадна малкото ми мече" е новата статия на Златина Стефанова в рубриката й "Гласът на младежта". Авторката е на 21 години, от Добрич, студентка в ИУ - Варна.

Приятелство с дъжда, който открадна малкото ми мече

Дъждът носи различни спомени на всеки. Ясно помня как той отне малката ми плюшена играчка, когато бях малка. Отидох на село при баба. По цял ден безгрижно играех с плюшеното ми мече. Заедно се ровихме в пръстта, пясъка и късахме тайно домати от градината. Имахме истинско приятелство. Аз и баба се грижихме подобаващо за него. Трябваше да се изпере, защото не можеше да вижда от пръстта пред очите му. С баба старателно го почистихме. Ухаеше приятно и се чувстваше доволно. Налагаше се да го закачим на външния простир, за да изсъхне. Вечерта имаше силня буря и дъжд. Аз забравих да прибера моето малко плюшено мече. На сутринта него го нямаше. Бурята и дъждът се бяха разбрали да ми го откраднат. Бях адски ядосана. Моето мече вече го нямаше. Никое друго не можеше да го замени. С играчките и с хората беше така. Не си представях, че един ден ще се сприятеля с дъжда. Дъждът, който открадна моето малко мече.


Дъждът носи различни спомени на всеки. Колкото по-силен е той, толкова по-силни са спомените. В най-силната буря се сетих за най-силните неща. Спомних си как преди много време в един проливен дъжд, аз реших да се боря за една отдавна изгубена кауза. Като казвам изгубена, наистина беше такава. Все едно да върнеш вчерашния ден – невъзможно е или поне така смятам. Тогава аз избягах от вкъщи, ако мога така да се изразя. По-друг начин казано – против волята на родителите ми. Лошото време ми казваше, че трябва да спра, но аз не го послушах. Все пак то беше взело плюшеното ми мече, когато бях дете. Бях решила да не слушам никого. Понякога съм много твърда глава. Подобно на теб, съседа или продавачката. Всеки понякога е твърдоглав. Вървях в големия дъжд към мястото, където беше бойното поле за отдавна изгубената битка. Отивах да се боря, но вече знаех, че съм загубила. Чувството беше странно. Може би чаках да се случи някакво чудо. Хубаво е човек да вярва в чудеса, но не и да бъде наивен. Някъде между вятърът, който разрошваше косите ми и капките, които влизаха в очите, се сприятелих с дъжда. Простих му за откраднатата играчка. Времето лекува. За миг се почувствах някак приятно. Сякаш забравих къде всъщност отивам – на бойното поле. Когато битката започна, времето се изясни. Небето стана ясно, а вятърът спря. Това не беше случайност, както биха го нарекли някои хора. Това бе, защото станах приятелка с дъжда. Той знаеше, че ще е по-добре да не е около мен, докато се боря. Затова се прибра при облаците и ме наблюдаваше оттам. Когато битката приключи неуспешно, а то бе ясно, че ще приключи така... отново заваля. Заваля, защото времето беше съпричастно със загубата ми. Валя дълго, валя с дни..  Не съжалявам, че отидах да се боря, въпреки сигурната загуба. Няма излишна битка. Ако не бях отишла, нямаше да стана приятелка с дъжда. А има ли по-верен приятел от него? Той никога няма да се смее, докато ти плачеш. Все пак той представлява милиони сълзи, падащи едновременно.


Друга дъждовна история, за която се сещам, е за една приятна вечер. Под приятна искам да кажа изпълнена с тишина. Тишина и разговор за различни неща. Думи, които се състезават с тишината. Кой ще привлече повече вниманието ти. Тишината или смислените думи? А те и двете са достойни за първа награда. В крайна сметка никой не спечели. За жалост няма две първи места. А щеше да е много хубаво да има. Всъщност хубаво, но скучно. Тогава се намеси трети участник, който спечели състезанието. Чух, че вали. Почувствах се много приятно. Двама се карат, трети печели. Победи дъждът – моят приятел. Хората, с които бях, също чуха падащите капки. Излязохме на терасата, за да видим. Небето беше ясно. Пътят – сух. Нямаше и следа от дъжд. Може да не съм много в час – помислих си. Да започне така да ми се причува. Но хората, с които бях също твърдяха, че са чули дъжда. Но нямаше и следа от него. Много странно. Имаше два варианта. Единият беше, че всички ние не сме много наред. Всъщност не се притеснявах от това. Та, нормалното е прекалено скучно в крайна сметка. Другият вариант беше, че дъждът просто е решил да ми каже здравей. Все пак отдавна се бях сприятелила с него. По някакъв начин той искаше да ми даде знак, че не ме е забравил. Неговият начин беше да направи така, че да ми се причуе, че вали. Но другите хора - помислих си. Те също чуха капките, удрящи се по прозореца. Разкрих ги! Най-вероятно и те някога са ходили на безсмислена битка в дъждовно време като мен. Тогава и те са намерили нов приятел. Колко познато...

Няма излишна битка, дори и да е изгубена. Накрая получаваш утешителна награда – нов приятел, нов урок.

Споделете в социалните мрежи:

Google+