Из историята на Колджишкия род

  През 1856 година приключва Кримската война, известна като най-кръвопролитния сблъсък на 19 век. Победата на Османската империя и нейните съюзници принуждава Русия да подпише мирен договор, от който османците излизат с още по-силна и укрепена държава. След войната на българска територия се преселват множество черкези, които тероризират местното население и създават допълнително недоволство към османската власт.

  Краят на Кримската война заварва двамата братя от Колджишкия род Илия и Кольо Василеви в Нова загора, тогава Заара йениджеси, там започва и тяхната история, в която нищо човешко не липсва. Турчин харесва една от трите им сестри и я открадва, а останалата част от семейството решава да напусне Нова Загора. Всички братя и сестри, както и шестгодишният син на Кольо – Васил и техните 300 овце поемат своя път на спасение.  Стигат до Балкана и поемат по билото, докато преминат Стара планина и стигнат до равните полета на Добруджа.  

  Двамата братя обаче събират всичката си братска любов и юначна смелост и още първата вечер от бягството си се връщат обратно в Нова Загора, за да освободят сестра си. Успяват да убият турчина, откраднал сестра им, освобождават я и настигат останалата част от семейството. Оттам продължават всички заедно своя дълъг път, докато стигнат до добруджанското село Дъбрава.

  Кольо Василев продължава да пасе овцете и да обработва нивите си, както и преди. При едно от ходенията си на пристанището в Балчик се натъква на роднини от Кортен, родното село на съпругата му. Дядо Кольо получава покана да се премести да живеят всички заедно в с.Армутлии /дн.с. Крушари, област Добрич/, където има голяма гора и пасища за овцете. Така цялото семейство на Кольо Василев напуска село Дъбрава  и се заселва в с. Крушари.

  В Бистришката гора, докато пасе овцете, Илия бива убит. Двама турци го намират заспал под едно дърво, вземат го за онзи, когото търсят и по погрешка го убиват. Така животът на единия от братята е отнет още преди да е успял да продължи рода със свои деца. Вече поотрасналият му племенник Васил, се зарича на гроба на чичо си да има много синове. Така и става – години по-късно Васил и неговата съпруга отглеждат петима синове – Кольо, Илия, Михал, Руси и Петър и четири дъщери – Кица, Господина, Милка и Цона. 

Главата на това голямо, но задружно семейство намира злато и забогатява. С имането си купува земя, която по това време е  евтина, тъй като много турци се изселват от българските територии на вече отслабената Османска империя и оставят пустеещи земите, които доскоро са им принадлежали. Новите ниви на Васил Василев са в с. Земенци, Крушарска община. Като богат човек Васил си има и собствено хергеле, стадо коне на свободна паша. Прибират ги, само когато им трябват в селскостопанската работа по вършитба. В двора си държат най-хубавите коне от стадото, с тях ходят до града и в околните села.

Вече замогнал се и стъпил здраво на краката си, Васил решава да се върне в Нова Загора, която напуска едва шестгодишен и заедно с жена си и каруцата се отправя натам, за да открият своите роднини и да подновят връзките с корените си. В родния град той трепетно търси къщата си, зад която помни от дете, че има голям бъзак. Открива я и се представя на братовчедите си, като им обяснява, че не търси нито наследство, нито пари, защото от всичко си има по много. Единственото, което го е отвело до прага на родната му къща, е желанието да възстанови загубените връзки с останалата част от рода. Подслоняват го за ден, два, а после, щастлив, се връща със съпругата си обратно в с. Крушари.

По-късно, по времето на Балканската война (1912-1913), полкът на третия син на дядо Васил – Михал минава през Нова Загора на път към границата и той използва момента, за да открие и да се запознае с роднините си. 

Васил Василев иска да изучи двама от синовете си – Михал и Руси, за да не бъдат и те цял живот земеделци, а да станат учени хора. Записва ги в гимназия в Добрич, довежда ги, настанява ги в квартира, оставя им пари и тръгва с каруцата си обратно към село, като по пътя спира да пазарува. Когато най-после пристига, заварва двамата „гимназисти” пред портата – върнали се, защото не искали да се делят от семейството. По-късно Руси става шивач.

Васил Василев умира в Добрич. 

Идва тук, за да търси драгоман и наемни работници, които да му жънат нивите. Настанява се в един от хановете в града, намиращ се на днешния бул. Тракийски, спазарява се с наемниците и доволен сяда да почине. На сутринта обаче ханджията му казва, че друг е взел неговите работници, защото им предложил повече пари. Васил се притеснява, че житото му така и ще си остане на нивите и ще изгние и издъхва. Синовете прибират баща си и го погребват.

 Най-малкият син на Васил – Петър, остава завинаги в Крушари и умира първи при злополука с каруцата, отивайки на чешмата да пере. Останалите четирима синове  построяват  къщи в с.Зeменци след смъртта на дядо Васил.

 Родът на Кольо и Илия Василеви е наричан в Нова Загора Корназови, от корназ. Тук, в Добруджа им викат Колджици, затова и остават в аналите като Колджишкия род. 

Наследниците на Колджишкия род продължават да търсят корените си и до днес, за да донапишат историята на Колджиците.

На 27 юни тази година те отново ще се срещнат в местността Текето край с.Александрия.

Днес, в този ден тържествен и голям

Рода Колджишки се събра.

По-светъл празник други аз не знам –

Сърцето ми от щастие замира.

Дошъл от Кортен в тежки времена,

прадядо Кольо в този край останал.

И влюбен в добруджанската земя,

Рода ни с честност и любов създавал.

Разпръснати в села и градове

на скъпата ни мила татковина,

достойни дъщери и синове

творят блага за своята родина.

И сякаш в този светъл хубав ден

със гега дядо Колджик в ръцете,

на вършачката качен

приветства ни с радост в сърцето.

В очите му извира светлина

от тази среща знатна и сърдечна

и казва ни: ”О, скъпи ми чеда,

живейте в сговор и в обич вечна!”

Трудете се, множете се с любов!

Помагайте си, колджишка дружина!

Дай боже да е славен този род!

И да пребъде тъй во веки – до амина!

Минчо Дамянов, с.Крушари