Кой успява?

Кой успява?
Кой успява - върху този въпрос размишлява в новата си статия авторката на рубриката "Гласът на младежта" Златина Стефанова. Тя е от Добрич, на 19 години, студентка по "Финанси" в Икономически университет - Варна.

Кой успява?


Успехът може да се разглежда в личен и професионален план. Винаги трябва да се стремим да има баланс между двете. Нека първо да разгледаме професионалния план. Успешен е този, който вярва в себе си. Изгубиш ли вярата, губиш всичко, колкото и добри качества да имаш. На второ място трябва да се притежават нужните умения. Няма как да се справим в пеенето, ако сме по-добри в рисуването и не притежаваме гласови данни. Казвам това, защото често в ежедневието си сме свидетели на хора, които нямат необходимите знания или умения, но твърдят, че ще успеят. Те вярват в себе си, но в този случай това не е достатъчно. Също така се срещаме с хора, които имат талант и са добри в дадена област. Те за жалост нямат абсолютно никаква вяра, че могат да практикуват това в ежедневието си и то да е част от професионалния им успех. Това е доста срещан проблем при повечето от нас. Казвам проблем, защото наистина е нещо важно. Не е честно талантливите хора да се затварят в себе си и да нямат вяра. А други да изпъкват с глупавите си постъпки и да са толква уверени в себе си. Все по-модерно става да правиш лекомислени неща, на които хората да се радват и да се изпъква по този начин. А талантливите да си стоят затворени в черупките, без да поемат инициативата да изпъкнат с нещо красиво и мъдро. Да покажат на околните какво умеят и в какво са добри. Една от причините може да бъде, че едните са екстраверти, а другите интроверти. От обща култура знаем, че екстравертите са по-общителни в социалното общество, а интровертите по-затворени в себе си. Това е част от характера ни, който трудно, а дори почти невъзможно е да променим. Ако положим известни усилия, е вероятно да се справим с определена черта в характера ни. Например ако не обичаме да споделяме в какво сме добри с околните, но знаем, че това е нещо хубаво, може да се постараем и да го променим.


Затова едновременно трябва да вярваме в себе си и да имаме нужните умения. По пътя на успеха много хора ще ни казват, че няма да успеем. Не трябва да обръщаме внимание на подобни думи и да позволим на някого да провали мотивацията ни. Затова е нужно да покажем, че имаме силен характер и психика, които няма да ни позволят да се колебаем.


В крайна сметка по-добре да паднем, но опитвайки се, отколкото цял живот да стоим на едно и също място. Не е срамно да не сполучиш, срамно е да не правиш опити. Не е срамно да паднеш, срамно е ако не станеш.


Вторият успех е така наречения в личен план. За мен той представлява добри взаимоотношения в семейството и с приятелите. Смело мога да твърдя, че този успех е по-важен! Какъв е смисълът да сме се реализирали само в професионален план, ако няма да има с кого да споделяме радостта си. Най-добре е ако постигнем баланс между двете. По този начин ще бъдем спокойни и доволни от себе си.


Разбира се, че всеки има различен темперамент и индивидуални приоритети в живота.


Ако зададем въпроса „Кой успява“ на няколко човека, почти всеки ще отговори – този, който има връзки и от професионална гледна точка могат да го уредят. Да, това е доста често срещана практика, но не всички успели хора са били такива. Всеки от нас познава или е чувал за поне един човек, който се е справил сам самичък. Някой, които е търпял лишения и хабил нерви, за да бъде това, което е. Открил е предизвикателството, с което може да се справи. Разбрал е в какво е добър и е започнал да дава всичко от себе си, за да го реализира. Не се е предал пред трудностите и най-вече е вярвал, и знаел, че ще успее. Нужно е да имаме по-голяма доза оптимизъм.


Да разгледаме другата ситуация, при която някой ни урежда за определена работа, но нямаме необходимите ръководни умения. Захванали сме се просто така. В този случай ще изпитаме много големи трудности. И най-вече ще разочароваме този, който ни е подал ръка, ако не успеем да се справим с дадената длъжност. Лично аз не виждам смисъл в цялта тази история. Причината е, че ако някой ни уреди в професионале план се губи тръпката на успеха.


Чувството да знаеш, че сам си се изкачил по стълбичката и си се борил е много по-хубаво.


За жалост живеем в държава, в която всеки се бори за залък хляб. В повечето случаи хората биха приели някой да им подаде ръка тъй като реализацията в България е наистина трудна. Чували сме за много хора, които с честен труд и добри управленски умения са се опитвали да просперират тук. Не са се предали лесно и са имали нужната мотивация, но за жалост нещата не им са се получили. Такива истории са много и дори понякога вече не ни правят впечатление. И въпреки всичко тези хора поне са опитали. По-добре така, отколкото цял живот да се чудиш – ами ако бях се пробвал, дали щях да успея?


Във всички тези моменти до нас стоят семейството и приятелите ни. В добри и лоши дни те трябва да бъдат до нас. Ако приятелите например държат ръката ни, само когато сме успели – те не са приятели. Ако някой държи на нас, ще ни подкрепя в добри и лоши дни. Затова трябва да успеем да намерим хора, които наистина ни дават нужната подкрепа - без никакви преструвания и фалшиви лица.


Могат да се дадат многобройни и най-различни примери и истории. Изводът ми обаче е само един. Човек трябва да има нужното желание за успех. Това е най-важното! Ако го нямаме, ние няма да правим нещата с удоволствие. Ще ни бъде безразлично дали ще стигнем по-нагоре и успехите ще растат.

Споделете в социалните мрежи:

Google+