Една кратка история

Една кратка история
Помните ли "Тъмен ден"? Преди 20 седмици тази статия постави началото на рубриката "Гласът на младежта". Как започна всичко ще ни разкаже с една кратка история авторката на рубриката Златина Стефанова. Една истинска история за мечтите, приятелството и доброто. Златина е на 17 години, 11-класничка във Финансово - стопанска гимназия "Васил Левски" - Добрич.

Една кратка история


                                                                  
19 разнообразни статии, които бяха написани с голямо желание и старание. Редове, в които може би някъде дори и за миг сте открили себе си. Редове, с които може би някъде не сте били съгласни или пък много са Ви харесали. Доста хора ми казват, че това, което пиша им харесва, а други смятат, че не разбирам нищо от живота. И все пак аз самата знам, че тепърва започвам да разбирам какъв е светът, в който живея. Още от самото начало знаех, че ще получавам много критики и възхвали.


Най-важното обаче e, че писах всичко от сърце. Казвах нещата така, както ги мисля, без да се замислям кой ще бъде или няма да бъде съгласен с мен.


Помня как преди време писах най-различни есета, разкази или мисли, но ги запазвах за себе си или просто ги изтривах. Тайно мечтаех да се занимавам с писане, докато един ден не споделих на семейстово ми и близките приятели. За да им докажа, че има шанс да успея в това начинание написах „Тъмен ден”. Произведение, което повечето от вас сигурно са чели. В него се разказваше за това как трябва да оценяме това, което имаме, защотото то е мечта за други, които никога не са го притежавали. Когато го написах, го прочетох на семейството ми и изпратих на най-близките ми приятели. На всички много им хареса и ме убеждаваха да намеря сайт или вестник, в който да го публикуват. Аз исках изключително много, но нямах смелост. Страхувах се, че няма да се хареса и няма да желаят да се прочете от много хора. Знаех, че няма да загубя нищо, но въпреки всичко се страхувах.


И така.. докато един ден аз се прибирах заедно с моя приятелка на име Михаела Попова. Тя ме погледна и каза:
- Мислех да не ти казвам, но трябва да ти призная нещо!
- Какво? – плахо я попитах аз, защото не знаех какво се случва.
- Тъй като знам колко много искаш да се занимаваш с писане и „Тъмен ден” да се публикува някъде, аз реших да направя нещо, за което сигурно ще искаш да ме убиеш. – с лека усмивка ми отговори тя.
Исках да чуя всичко в прав текст, защото интересът в мен се увеличаваше и не издържах. Затова й казах да говори без да увърта.
- Направих имейл с твоето име и данни. Писах на Добрич Онлайн от твое име, че имаш произведение, което искаш да бъде публикувано, но все още не са отговорили.
Първоначално се стъписах, но след това се зарадвах. В крайна сметка аз нямаше да събера смелост и Михаела ми помогна. Когато се прибрах тя ми даде името и паролата и влязох в имейла. От този ден тази поща стана моя. През 10 минути влизах, за да проверя дали имам отговор. Не след дълго аз получих чаканото писмо, което гласеше, че трябва да изпратя „Тъмен ден” и ако се одобри ще бъде публикувано. Аз го изпратих и бях в очакване да разбера дали ще осъществя мечтата си или ще продължа да се боря за реализирането й. Отговорът от страна на Добрич Онлайн беше положителен. Моето творчество се хареса и бях най-щастливата на света. Помня как очите ми се насълзиха от радост, когато „Тъмен ден” беше публикуван. Бях много щастлива и от факта, че ще мога да продължа да пиша. От този ден насам всеки Петък очите ми светят от радост, когато мое произведение се качи в сайта Добрич Онлайн. От тогава мечтата ми се сбъдва отново и отново! Петък се превърна в любимият ми ден!



Тази статия посвещавам на теб, Михаела Попова! Благодарение на теб аз осъществих мечтата си. И до днес помня изречението ти, което гласеше – „Много обичам да правя добро на хората”. Ти си един добър човек не само на думи, но и на действия, което е по-важно.


Ако не ми беше помогнала и до днес щях да пиша произведения, които след това да изтривам и никой нямаше да има възможност да ги прочете. Благодаря и на останалите ми приятели и семейството ми, които ме подкрепиха и вярваха, че ще успея.


И тъй като скоро започвам да работя, няма да имам време, което да отделям за да пиша статии. Не есен ще се върна и ще продължа да пиша. Лятото ще науча нови неща, които след това ще Ви разкажа!



Ако до всяко добро същество, застане поне още едно...

Споделете в социалните мрежи:

Google+