Ще бягам, за да стигна слънцето

Ще бягам, за да стигна слънцето
В рубриката на Златина Стефанова "Гласът на младежта" този път може да прочетете разказа й "Ще бягам, за да стигна слънцето". Авторката е на 17 години, 11-класничка във Финансово - стопанска гимназия "Васил Левски" - Добрич.
Ще бягам, за да стигна слънцето

Соня беше тийнейджърка със светла коса, сини очи и средно висок ръст. Всички я обичаха, но въпреки това усещаше, че нещо й липсва. Тя не знаеше какво точно е то и искаше да го намери.
Един ден Соня се прибираше от разходка. Вървеше и погледна към залязващото слънце.
- Ще бягам към него, за да го докосна преди луната да го е откраднала! – каза си момичето.
След няколко минути се замисли, че това е невъзможно. Тя знаеше, че не може да докосне слънцето, но можеше да си представи тази ситуация. Успяваше да го докосне, но в мислите си и това я караше да се усмихне.

Когато Соня се прибра, звънна на най-добрата си пирятелка, за да сподели странните мисли, които й минават през главата. Искаше да каже на някой, защото тази мисъл я превземаше от доста време.
- Сигурно съм луда! – каза си тя и се засмя.
Момичето взе телефона и звънна на приятелката си Вероника. Тя вдигна и Соня каза:
- Имам странна мечта. Искам да докосна слънцето, но това няма как да се случи. Ако бях на мястото на луната можеше да бъде много забавно. От сутрин до вечер със слънцето щяхме да се гоним. Никога нямаше да успеем да се докоснем, но въпреки това щяхме да се обичаме само с поглед.
След дълго мълчание нейната добра приятелка реши да каже нещо.
- Ти си полудяла. На един нормален човек не му минават подобни мисли през главата. Знам, че си странна, но понякога прекаляваш! – отговори ядосано и затвори телефона.

Соня не се учуди от реакцията на Вероника, защото никой нямаше като нейното собсветно мислене. Малко се натъжи и каза на родителите си, че няма да вечеря и си легна. Затвори очи и не след дълго започна да сънува.
В съня си тя беше с момче, което разказваше приказка за слънцето и луната. То имаше тъмни очи, тъмна коса и висок ръст.
- Слънцето е много по-силно от луната, защото винаги е цяло. Луната рядко е цяла. Ние наричаме това фази на луната, но само тя си знае какво преживява. Тя се смалява и уголемява, и всъщност това бе сърцето й. Рядко беше цяла, но тогава светеше с цялата си прелест. Именно, защото се случваше рядко, затова тя излъчваше толкова голяма светлина.
Това бяха думите на момчето, а те бяха толкова красиви. Соня го сънува цяла нощ, докато не се събуди . Тя се натъжи, че е било сън, но същевременно се радваше, че поне в съня й имаше човек, който да мисли  като нея. Искаше да е реалност. Постави си за цел, че ще намери това момче в реалността. Макар и да беше само сън Соня смяташе, че това е накакъв знак от живота. Тя усещаше, че е на крачка да намери това, което й липсва.

В този ден Соня си каза, че няма да прави нищо друго освен да търси. Разхождаше се, обикаляше магазините, разглеждаше забележителностите в града, но така и не срещна момче, което да разказва за слънцето и луната.
Прибра се разочарована и уморена от дългото обикаляне, но надеждата в нея не умираше. Искаше да разкаже на някой какво е сънувала и какво си е поставила за цел, но се страхуваше, защото беше налудничево. Странното момиче заспа рано. На сутринта отново се събуди с надеждата, че ще намери момчето от нейните сънища, но пак остана разочарована. Този сън се повтаряше доста често, но тя така и не намери сродната си душа. Един ден Соня се предаде.
- Аз съм глупава! Това е просто един сън, който се повтаря. В реалния живот няма да намеря момче, което да има като моето мислене, но защо надеждата в мен не умира?!
 
Точно в този момент тя се отказа от търсенето си. Реши да се разхожда по други улици, по които не беше минавала досега. Вървеше и бе малко разочарована, че се е отказала от мечтата си, но я крепеше това, че надеждата в нея все още не умира. Соня искаше да си почине и седна на една пейка. Погледна часовника си и разбра, че скоро слънцето ще залязва. Тя се обърна за да види залеза, но вместо това видя момче, което стоеше до нея и рисува слънцето.
- Това е момчето от сънищата ми! Това е сродната ми душа! Ето защо надеждата в мен не угасваше. Не трябваше да се предавам и отказвам от целта си, защото който търси намира.
Соня бе доста срамежлива, но си каза, че трябва да е смела и да го заговори ако иска да се запознае с него. Тя виждаше това момче за пръв път и дори не бяха разговаряли, но знаеше, че това е нейната друга половина.
- Здравей! Какво рисуваш? – плахо го попита тя.
- Здравей! Рисувам залеза. Имам мечта да нарисувам любовта между слънцето и луната. – отговори момчето.
Момичето настръхна от думите му, защото вече бе напълно сигурна, че човекът, който търси, е до нея. Така те се запознаха и започнаха да си говорят. Момчето се казваше Алекс. Тя му разказа за нейната мечта – да докосне слънцето. Говориха си дълго време и не усетиха кога часовете минаха. И двамата искаха да се срещнат отново затова размениха телефонните си номера.
- Сигурно и той смята, че съм сродната му душа и имам като неговото мислене! – каза си тя.
 
На другия ден Алекс й звънна, за да се видят. Соня се съгласи и бе много щастлива. Излизаха, разхождаха се, смяха се, обсъждаха сериозни или смешни теми. Това започна да се повтаря всеки ден, докато един ден не си признаха един на друг, че са влюбени. Беше вечер и гледаха звездите и луната. Искаше да каже на целия свят, че е осъществила мечтата си. Звънна на Вероника, с която не се бяха чували от седмици.
- Аз реализирах целта си. Сега държа слънцето с ръцете си, а за него аз съм луната. Ти ми каза, че съм луда, когато ти споделих каква мечта имам, но тя се сбъдна. Никога не знаем по какъв начин може да реализираме това, което искаме!

Споделете в социалните мрежи:

Google+