Отминали спомени

Отминали спомени
Спомените от детството - най-прекрасните и мили спомени! Авторката на рубриката "Гласът на младежта" Златина Стефанова този път ни предлага едно пътешествие назад във времето, към нейното детство. Тя е на 17 години, 11-класничка във Финансово - стопанска гимназия "Васил Левски" - Добрич. Насладете се на тази толкова завладяваща, емоционална и искрена статия на Златина!
Отминали спомени
 
Помня дните, в които се събуждах рано, за да гледам сутрешните анимационни филми. Тогава нямах телефон и не знаех какво е това аларма. Разчитах да имам късмет и биологичният ми часовник да ме събуди навреме. Когато това се случваше, се радвах толкова много. Пусках телевизора и гледах „Том и Джери”  или „Ну Погоди”. Когато майка ми разбираше, че съм будна, ми носеше закуска в леглото. Този малък жест за мен бе най-прекрасното нещо на света!
 
След прекрасната ми сутрин излизах да играя пред блока. Знаех, че трябва да се прибера за обяд и се ориентирах по слънцето или по това, че става по-горещо. Същевременно бях спокойна, защото знаех, че когато стане 12 часа майка ми ще ми извика през терасата и аз ще се прибера. Не си признавах, но мразех, когато е обяд, защото знаех, че след като обядвам, ще трябва да си почина. Майка ми ме караше да спя, но аз се преструвах и само затварях очите си. През това време броях часовете, защото не познавах часовника и така времето ми минаваше по-бързо. Когато станеше следобед излизах отново навън. Това беше един от най-щастливите ми моменти, който се повтавяше всеки ден. Излизах и се прибирах чак вечерта. Помня как татко ми обещаваше, че вечерта ще ми изкара колелото, ако през деня съм послушна. Аз знаех, че дори и да направя куп щуротии, той пак ще ми го изкара, но избирах да слушам. Спомням си колко радостна бях, когато се научих да карам без помощни гуми и колко плаках, когато паднах за пръв път. Ако не карах колело, играех с много деца на различни игри. Можех да стоя и сама. Стигаше ми само това, че съм навън с тебешир в ръка и рисувам поредната безсмислена рисунка. Когато ожаднеех и ме мързеше да се кача в нас, виках на майка ми и се радвах, ако имах късмета тя да е на терасата и да ме чуе. Тя ми пускаше шише с вода. Аз не го изпивах цялото, но с остатъка поливах някое дърво. За мен това беше най-голямото добро, което мога да направя. Когато се стъмваше и трябваше да се прибирам, бяха най-тъжните ми моменти. Прибирах се и гледах „Лека нощ деца”.
 
Нямах компютър и не знаех какво е интернет. Сегашните деца биха си казали, че съм имала най-скучното детство, но за мен е било безценно. А аз.. аз бих си казала, че съм горда от себе си какви неща са ме правили тъжна или весела!  
 
Това беше един мой почивен ден, но в детския ми живот имаше и толкова други малки детайли. Нека си ги припомня...
 
Помня как с брат ми всеки ден се карахме за елементарни неща. Например, че е пил от моята чаша или седнал на моето легло. Скандалите бяха дълги и нямаха голям смисъл. Накрая се сдобравахме и се уговаряхме да не казваме на мама. За жалост тя винаги разбираше, а ние се чудихме как. Мислехме си, че е таен детектив или е сложила скрити камери.
 
Помня как излизах с баба на центъра. За мен това беше най-голямото и далечно място на света. Чудех се как е научила пътя и си мечтаех един ден и аз да го знам. Тя ми купуваше пуканки или сладолед. За мен това бе най-големият подарък.
 
Помня как дядо ми надуваше спуканата топка. За мен той беше най-умният човек, защото това ми изглеждаше доста трудно.
 
Помня как ревах, когато за пръв път се потопих в морската вода. За мен това беше най-голямата вана, в която мога да се изкъпя. Чудих се защо водата е солена и дали пясъка е жив.
 
Помня как сутрин не исках да ходя на детска, а вечерта не исках да се прибирам. Сутрин знаех, че вечерта няма да искам да се прибера, но въпреки това не исках да отида. Това се повтаряше всеки ден и бе интересен кръговрат. Но точно това правеше утрото интересно на родителите ми. На мен ми беше тжно, а те ми се смееха. Аз се чудих защо се смеят, но не осъзнавах, че вечерта отново ще плача, защото не искам да си тръгвам от детската градина.
 
Спомням си как вярвах в Дядо Коледа и се чудех колко джуджета има, че да успеят да направят играчки за децата по цял свят.
 
Помня когато бях първи клас и училището за мен бе най-интересното нещо на света. Бях малка и безпомощна. Дори изпитвах известен страх от голямата промяна в живота ми. Годините минаваха и всяко лято се чудих дали следващият клас ще е по-труден. За мен това бе най-големият въпрос, който може да съществува в съзнанието ми.
 
И ето сега завършвам 11 клас и вече не се чудя дали следващата година ще е по-трудно. Мога да достигна сама до центъра и знам къде се намира. Когато минавам през него се сещам за мечтата ми от детството, която се е осъществила.
 
Ще се отблагодаря на баба, като я заведа на разходка, така както тя е водила мен, когато съм била малка. Ще се отблагодаря на татко, че ми е изкарвал колелото, като подредя мазата, в която велосипедът още стои. Ще направя закуска на мама, така както тя ми е правила. Ще помогна на дядо да поправим нещо, така както той ми е помагал преди години.
 
Толкова неща са се променили, но само едно си остана същото – смешните скандали с брат ми. И все пак нещо е по-различно. Вече не се уговаряме да не кажем на мама и тръпката тя да разбере я няма. Важното е, че продължаваме да се караме за същите елементарни неща, въпреки че сме пораснали.
 
Имам желанието да събера всичките ми приятели и да играем на детски игри. Всички минувачи да се обръщат към нас и да ни се смеят, но ние да знаем, че някъде дълбоко в тях и те искат да играят с нас.
 
Когато се сетих за всичко това се натъжих малко, но се сетих за една мисъл, която гласи: „Хубавите моменти винаги остават тъжен спомен за нещо, което няма да се върне!”

Споделете в социалните мрежи:

Google+