Да се предам ли

Да се предам ли
"Да се предам ли" е разказ на авторката на рубриката "Гласът на младежта" Златина Стефанова. Тя е на 17 години, 11-класничка във Финансово - стопанска гимназия "Васил Левски" - Добрич.

Да се предам ли

Да се предам ли, запита се Лина. Денят й беше доста лош и само си задаваше този въпрос. Чудеше се какво ще стане, ако се предаде.

Всичко я изнервяше и правеше тъжна още от нейното събуждане. Когато сънените й очи се отвориха и излезе на терасата, тя видя как мъж изхвърля боклука си до дървото, което тя беше посадила и чакаше да порасне. Контейнерът бе на две крачки от непознатия минувач, но сякаш беше невидим.
- Невидима кофа за боклук? Май за повечето хора контейнерите са невидими! – каза си Лина и се засмя иронично.


Тя се приготви и тръгна за работа. По пътя само мислеше за невидимите контейнери. Вървеше и виждаше доста хора, които обичаха да замърсяват своята майка природа. Това я вбесяваше и от яд започна да си говори сама.
- Сами ще се унищожим. Рушим собствения си дом. Втората ни майка е природата, но ние ще я убием.
Ядосваше се и не спираше да бърбори. Изведнъж някакъв мъж я забеляза, спря я и каза:
- Ти си луда! – усмихна се подигравателно той.
- Защо смяташ така? – попита изумено тя.
- Защото си говориш сама.
- Добре! Щом си мислиш, че имам психически проблеми, така да е. Забеляза, че си говоря сама, но не се заслуша в думите, които казвам. Винаги става така! Бързаме да обвиняваме хората без да се вслушаме в думите им или да се загледаме в действията им. Като се замисля, аз наистина съм луда. В днешно време е лудост да мислиш за нещо друго, освен за себе си. В моя случай аз мисля за природата.


Когато Лина спря да говори, си отвори очите, които преди това бе затворила и видя, че мъжът е заминал. Тя се ядоса още повече и реши да го настигне и да му се развика. Тръгна надолу по улицата и си каза, че ако има късмет, ще го намери. Вървя, търси го, но така и не го намери. Беше толкова бясна, че не осъзна, че закъснява с 1 час за работа. Работеше като продавачка в закусвалня и нямаше право да закъснява, защото работното време беше само до обяд. Хукна, за да не закъснява още. Когато отиде, шефът й я чакаше с последната заплата за месеца и каза, че я уволнява. Тя искаше да даде обяснение, но не й се отдаде тази възможност. Тръгна към вкъщи и отново започна да си говори сама, с риск някой пак да я нарече луда.
- Всички хора започват да те съдят без дори да те изслушат. Понякога и едно оправдание не променя нищо, но... Виж, природо, виж какво стана заради теб. Сега вече съм без работа, но най-важното е ти да си добре. Малко са хората като мен. Почти всеки гледа само себе си, а след това заобикалящия го свят.


Лина вървеше толкова бързо, че дори едно куче я подгони. Смяташе, че животът й не може да стане по-зле, докато не се прибра и видя, че са ограбили апартамента й. Беше разорена и се чудеше какво да прави. Единственото нещо, което й остана беше последната заплата. Буквално бе останала на пътя. Вече нямаше да има пари, с които да плаща наема за апартамента, който бяха разбили. Затова реши да каже на хазяйката си, че напуска този дом.

 

Лина остана на пътя. Седна на една пейка и палеше цигара след цигара. Изведнъж мъжът, с който се беше скарала сутринта, седна до нея. Двамата се погледнаха и Лина искаше да го убие, но вместо това му каза:
- Заради теб провалих живота си. Закъснях за работа и ме изритаха без да имам възможност да дам обяснение...
Мъжът я погледна и каза:
- Ако продължаваш да обръщаш внимание на това, което казват хората за теб... ще се погубиш. Аз съм напълно непознат и дори не знаеш името ми, а се ядоса, че те нарекох луда. Не трябва да се интересуваш от мнението на всички, а само от това на най-близките ти хора. Не съм виновен, че са те уволнили. Ако с усмивка беше подминала думите ми, сега всичко щеше да бъде наред. И аз преди време бях като теб и дори имам подобна история на твоята и сега съм напълно беден. Едвам си купувам хляб и понякога спя на улицата. Когато имам късмет пренощувам в приют за бездомници.
Лина го погледна тъжно и каза:
- Ти си прав! Не си виновен, че ми пука какво казват хората и аз самата имам вина за уволнението ми.
Тя изкара последната си заплата от чантата и пожела да му я даде. Мъжът отказа и попита Лина какво ще прави тя без пари.
Тя замълча и каза:
- Колкото съм луда, толкова съм и богата. Това, че вече нямам работа, не означава, че нямам скътани бели пари за черни дни. Искам да ти направя едно добро и ще се радвам, ако ги приемеш.
Тя остави парите на пейката до него и тръгна. Този път Лина си говореше сама, но на ум.
"Направих едно добро и излъгах благородно. Дадох последните си пари на човека, заради който ме уволниха, но разбрах, че той не е виновен. Аз съм бедна от няколко часа, а той от по-дълго време и има нужда от тези пари. Но... аз не съм бедна! Напротив богата съм, защото имам сърце, което в днешно време малко хора зачитат. Какво да правя сега, да се предам ли? Естествено, че няма, ще отида при майка ми, за да й обясня какво е станало и да остана при нея."


Лина замълча, след което подигравателно каза на глас:
- Видя ли, живот, няма да успееш да ме накараш да се предам!

Споделете в социалните мрежи:

Google+