ЙОРДАН ЙОВКОВ – 85 ГОДИНИ ВЪВ ВЕЧНОСТТА

Неслучайно в некролога на Съюза на българските писатели по повод смъртта на Йовков се казва: „Осиротя българската литература. Първенецът на българския разказ, най-съвършеният стилист, проникновеният певец на родната земя, вещият познавач на великата душа на българина свърши земния си път“. Наистина само за една година българската литература значително осиротява.

ЙОРДАН ЙОВКОВ – 85 ГОДИНИ ВЪВ ВЕЧНОСТТА

1937 година се оказва особено тъжна за българската литература. През месец март си отива Мара Белчева, в средата на октомври – Йордан Йовков, а в началото на декември – Антон Страшимиров. Не само културна България, но и най-обикновени хора искрено скърбят за непрежалимите загуби. Неслучайно в некролога на Съюза на българските писатели по повод смъртта на Йовков се казва: „Осиротя българската литература. Първенецът на българския разказ, най-съвършеният стилист, проникновеният певец на родната земя, вещият познавач на великата душа на българина свърши земния си път“. Наистина само за една година българската литература значително осиротява.


Йордан Йовков прекрачва прага от живота към смъртта в 15 часа на 15 октомври (петък) 1937 г. в град Пловдив. Земният му път свършва в стая № 29 на Католическата болница. Тук лекарите правят всичко възможно да му помогнат, но се оказва фатално късно. Ето какво си спомня Вичо Иванов, станал свидетел на последните дни на Йовков: „Чудният поет Йордан Йовков беше мъртъв. От поприсвитото дясно око видях как изскокна една едра сълза, спря за миг на бузата и бързо полетя. Нека си призная – тя тъй силно ме затрогна, че не можах да се сдържа… помислих, без каквото и да било желание да правя някаква аналогия: наистина, тая сълза не е ли един странен, неочакван отзвук на един живот, изживян за друг един живот след смъртта: живот в изкуството!...

На другия ден, събота сутринта, с група чиновници от Народната библиотека – г[оспожи]ца Мария Сиракова, Петрова, Найденова и г[осподи]н Филипов, отидохме в болницата да приберем куфарите, одеялата и възглавниците на покойника, за да ги предадем на семейството му, отведено още петък вечерта у г[оспо]жа Невена Манолова. От десния външен джоб на пардесюто му случайно се подаде една полуизсъхнала китчица градински теменуги! Някой се обади:

– Последната радост от земята…

Към обед, след балсамирането и аутопсията, ковчегът трябваше да се вдигне от моргата, за да се изложи в църквата „Св. Марина“. Пред източната стена на болницата се беше стекъл много народ – повечето учащи. Процесията не можеше да тръгне, защото току-що бяха започнали да заваряват цинковия ковчег. Там аз за трети път имах случай да се срещна с д-р Груев и го разпитам за болестта на покойника.

– Особена проява на рак. Вярно, Йовков е имал злъчка, но умира от изненадите на рака. При аутопсията се констатира, че ракът е обхванал отвън цялото дебело черво. При нарастването му започнало и прищипването на червото, един значителен корен се впуща навътре… всъщност Йовков умря от втората си болест, която никой не бе предвидил. Считам – продължи той, – че баните в Хисаря много ще да са допринесли за развитието на рака“1.

След като съобщава вестта за смъртта на Йордан Йовков, Радио София прекратява предаването си в знак на траур. На 16 октомври сутринта Народният театър спуска две големи черни знамена също в знак на траур и решава на 19 октомври вечерта да представи на сцената си Йовковата пиеса „Боряна”. А Министерството на народното просвещение с писмо до Столичното кметство настоява за осигуряване на подходящо безплатно гробно място за писателя, както и за общинска катафалка за погребението. Същото министерство назначава Комитет по погребението на Йовков под председателството на създателя на сп. „Златорог“ Владимир Василев. Комитетът изработва подробна и смислена програма за траурната церемония.

Тленните останки на писателя са изпратени на 16 октомври в 16 часа със специален вагон на пътническия влак от Пловдив за София. Пренасянето им от Католическата болница до гарата е организирано в траурно шествие, минаващо по централните пловдивски улици, където се стичат хиляди хора, дошли да се сбогуват с любимия писател.

На 17 октомври (неделя) на гара София още отрано започват да прииждат граждани за посрещането на тленните останки на Йовков. Церемонията започва в 10 часа. Присъстват и официални лица. Писатели свалят ковчега, около който са положени множество венци от признателните интелектуалци на Пловдив. Свещеник отслужва заупокойна молитва, след което се образува траурно шествие към църквата „Света София“. Начело са венците, носени от ученици и ученички, след което следват знамената на всички столични гимназии, обвити в креп. След катафалката вървят близките на покойния и официалните лица. Шествието се движи по централните софийски улици в шпалир от ученици и стига до църквата „Света София”, където тленните останки на Йовков биват изложени за поклонение.

Поклонението продължава през целия неделен ден. Тогавашните вестници твърдят, че не само цяла интелектуална София отдава последна почит към големия писател, но идват и много обикновени граждани, между които добруджанци и добруджанки в народни носии. Около тялото на покойния през деня има почетна стража от писатели, която продължава и цялата нощ, като на всеки час се сменят по двама писатели. 

В понеделник – 18 октомври, майката земя приютява своя син. Церемонията по погребението започва в 10 часа, когато  в църквата започва опелото, отслужено от митрополит Стефан в съслужие със столичното духовенство и хора на Народната опера. След опелото слово за живота и творчеството на Йордан Йовков произнася министърът на народното просвещение д-р Н. П. Николаев. Говорят също председателят на Съюза на българските писатели Добри Немиров, проф. Александър Балабанов, Константин Петканов, Емануил Попдимитров, представителят на Добруджанското просветно дружество Ангел Стоянов.

От църквата „Света София” към гробищата тръгва голямо траурно шествие. Погребалната колесница се движи в шпалир от стотици ученици. Тленните останки на покойния са обкичени с неговите граждански и военни отличия. Шествието минава по централните софийски улици и спира закратко пред  Народния театър, където пламенно слово за писателя произнася артистът Владимир Трендафилов. А на гроба реч държи митрополит Стефан.

След погребението, в 18.30 часа, в салона на „Славянска беседа” се провежда събрание в памет на Йовков. Литературният критик д-р Борис Пашев изнася сказка на тема: „Йордан Йовков – живот и творчество”. Артисти четат откъси от творби на белетриста. 

Така тържествено България се прощава с един от най-големите си писатели. Изразената почит към него е колкото организирана, толкова и спонтанна. След погребенията на Иван Вазов и проф. Асен Златаров София не помни толкова искрена скръб, изкарала по улиците хиляди столичани да изпратят в последния му път обичания автор.

Човекът Йордан Йовков внезапно си тръгва от света на 57 години, но словото му продължава да живее до днес. То гради хановете и чифлиците на споделянето, легендите за времето и пространството на границата на безкрайността. Защото според един от носителите на литературната награда „Йордан Йовков“ – Илия Волен: „Истинският писател приживе работи, а живее след смъртта си“.

1 Иванов, Вичо. Последните часове на Йордан Йовков. // Литературен глас, бр. 365, 27 окт. 1937, с. 4 – 5.

Кремена Митева

главен уредник на Дом-паметник „Йордан Йовков