Сашо Серафимов: Светът е една поезия, но не всеки има очи да я види

Сашо Серафимов: Светът е една поезия, но не всеки има очи да я види
По случай Деня на поезията в България разговаряме с поета Сашо Серафимов за първото му стихотворение, какво го вдъхновява днес, какво е за него поезията, намира ли тя място в съвремието ни и какво е мястото на поета.

Сашо Серафимов е е роден на 30 август 1953 г. в Добрич. Завършил е Славянския университет - София, специалност "Социална педагогика". Издал е стихосбирките "Белег" (1979; в съавторство), "Дума свободна" (1990), "Дарителят на сънища" (1994), "Врата на хоризонта" (1998), "Синият поглед на дървото" (2004), "Потъване на светлината" (2009). През 1995 г. издава книжка с приказки "Объркани приказки”. Стихосбирката му "Старците умират в края на света" (2013) получава две национални награди: съпътстваща на името на Христо Фотев и наградата "Дамян Дамянов".  През 2020 година излезе новата му осма книга „Натрупване на незнание“. Негови стихотворения са превеждани на полски, словашки, турски, румънски, руски, английски и др. езици. Лауреат е на международни литературни фестивали в Украйна, Румъния, Полша, Турция. 


Здравейте г-н Серафимов, разкажете ни кога започнахте да пишете и кое е първото Ви стихотворение?


Помня една такава случка. Бях четвърти или пети клас, всяко лято с брат ми ходихме във Варна на гости на леля ми. Там се бяхме запознали с децата на нашата възраст в квартала. Едно дете каза, че пише стихотворения и ни прочете някои от тях. Аз много се впечатлих, защото до тогава си представях, че поетите са само в читанките. Там с тяхната биография и снимка. Това беше много далечно нещо за мен. Историята е такава, че аз му ги поисках, той ми ги даде, но аз изгубих едно от тях. Спомням си, че опитах да го пренапиша, да го преразкажа по някакъв начин и да му го върна. На него обаче не му направи впечатление. Това беше първият ми опит за писане на стихотворение. 


Първото ми авторско беше доста отдавна. Тогава душата на каквото се е отдавала, такива са били и стиховете. Сигурно са били някакви детски истории. 


За какво най-често пишеш сега?


Може би вече и като по-възрастен, темата е моят свят и света, който е пред очите ми. Впечатленията от него, трудовете от него, сблъсъкът с него, приветствията. Изобщо всички неща, които се случват на всеки, но не всеки може да види поезията в тях. В стихотворенията присъства всичко – и природата, и социалния елемент, и любовния, защото прекрасните стихотворения са прекрасни, защото ги разбират много хора, същевременно от тях думите излъчват обич, доброта, даже гняв понякога, но гняв, който е положителен. 


Кои са случките и ситуациите, които те вдъхновяват днес?


Те са внезапни, не може да се каже кое точно се е случило, за да започнеш да пишеш. Понякога докато си стоиш сам, или сред хората, ти идва някакво изречение. Ти го продължаваш, ако го има това усещане, че откриваш нещо, то си продължава само  и се пише докато свърши. Понякога ти си го свършил, но си продължил да пишеш, като го погледнеш виждаш или две стихотворения – едно живо, а другото за нищо не става. Така се случват нещата.


Днес, като че ли поезията губи своето място в ежедневието на хората. Каква е ролята на поезията в днешния свят?


Ако вземеш един златен пръстен, един като го погледне ще каже: „Колко ли струва, колко ли ще спечеля от него?”, друг ще каже: „Каква чудесна инкрустация!”, а трети ще каже: „Еее, какъв чудесен жълт цвят”. Хората се различават страшно много и по вертикала и по хоризонтала. Светът е една поезия, но не всеки има очи да я види. Не винаги имаме очи да я видим, защото включена в общия живот, в социалния живот, във всичките си проклетии, възможности и невъзможности, ние просто си затваряме вътрешните очи, за да видим красотата. И в поезията, на двора, на улицата, в природата, в книгата, в стихотворенията. Не можем да прочетем себе си, не можем да намерим себе си, да намерим тази светлинка.


Каква е ролята на съвременния поет?


Колкото съм мислил върху това, ми се струва, че ролята на всеки човек е да бъде преди всичко гражданин. Да умее да отстоява собственото си достойнство и гордост, собствените си права. Да бъде достоен за себе си. А поетът и той е човек и най-вероятно се нуждае от тези неща. Когато не успяваш да се защитаваш, у теб се натрупва някаква болка, самота и понякога тези неща излизат в един светъл стих. 


Какво е за теб днешния празник – Българския ден на поезията? Какви емоции ти носи?


Той е като всеки един празник, във всеки един ден има творчество. Както преминаваме от един ден в една нощ с еднакви или различни дрехи, както се срещаме с различни и едни и същи хора. Не мога да кажа, че този ден е нещо много специално, специална е поезията, която можеш да намериш във всеки един ден и тя ти прави деня по-различен. Това са други пространства в затворения ни социален живот, които ни правят по-различни и с по-широк поглед към света. 


Какво е твоето пожелание за празника?


Пожелавам на всеки да намери време и да прочете едно стихотворение. То няма да му дари пари и предмети, но ще му дари настроение, едно особено чувство, което ще блесне в погледа, мислите му и света за него ще стане по-добър. Да прочетат  по едно стихотворение всички мои приятели и всички мои съграждани. Такава е моята молба. 


Коментирай

Споделете в социалните мрежи:

Google+