Петър Гатев - за ужаса на Втората световна война и радостта след нейния край

Петър Гатев от с. Сенокос е ветеран от Втората световна война. Още помни, сякаш е било вчера, битките, бойните си другари, своите командири и усеща радостта от края на войната. Сега живее добре, макар че е надживял повечето от своите роднини, радва се на дъщеря си, която се грижи за него.

Петър Гатев - за ужаса на Втората световна война и радостта след нейния край

Петър Гатев Йорданов е роден през 1923 година в Провадийско. Като млад войник бива изпратен на фронта да се бие срещу немците във Втората световна война. Макар и на преклонна възраст, той помни, сякаш е било вчера, битките, своите командири и бойни другари. Споделя пред Добрич онлайн за най-ужасяващата, според него битка – тази при река Драва, която е започнала на 6 и е приключила на 21 март, както и за радостта от края на войната. 


„Като млад войник не разбирах много от политика, баща ми и майка ми нямаха никакви политически убеждения, те не бяха нито към едните, нито към другите. Аз не познавах този режим, но виждах мои другари в казармата как се делят на леви и десни, шушукат си, правят си сметките кой какво ще прави и какви позиции ще заема и каква ще е новата власт. След 15 септември дойде моят командир в Шумен, където служих в казармата – в Трето огнестрелно отделение в Обзорна батарея, което ще рече, че познавахме всички бойни припаси, употребявани на фронта. Всичко що е за война, всички тези действия, ние ги знаехме. Този патрон, тази мина, как се поставя, как се борави с тях и т.н. Още го помня” – сподели Гатев. 

На 15 септември, рано сутринта, младите войници от поделението в Шумен се строили, за да посрещнат началниците, които пристигнали с двуколка от града. 

„Тогава началникът подполковник Балабанов дойде, мина пред нас, погледна ни и ни поздрави: „Здравейте, юнаци!”, ние отвърнахме „Здраве желаем, господин подполковник!”. В маншета му имаше един лист, изправи се пред батареята и заяви: „Драги войници, дойде времето, в което трябва да защитим майка България, ако трябва и последната си капка кръв да дадем, ние трябва да се борим. Ще има някои да останат, ще има и които трябва да заминат”. Ние настръхнахме, той извади списъка и започна да чете имената на тези, които ще заминат. Като ги прочете, той мина пред фланга на батареята и каза щастливците да излязат пет крачки напред. Кръгом на ляво, той остана между нас и каза: „Ето ги щастливците, които ще заминат на бойното поле, за да защитят България. Заповяда на фелдфебела всичко, което притежаваме да бъде предадено и да ни дадат всичко за бойна готовност. Изчете някакви слова и освободи батареята, а които си чуха имената прати да издават всичко, каквото има в тях – легла, униформи и да получат новото бойно снаряжение”, спомни си ветеранът. 


Следобед началникът на поделението изпратил младите войници да се приберат по родните си места. Дал им 24 часа да се сбогуват със своите роднини и близки. 

„Предадохме всичко военно, приехме всичко бойно и изчакахме влака. Дойде моят влак за моето село в Провадийско, с мен беше целият ми багаж. Дойдох си вечерта, пренощувах и сутринта тръгнах към най-близката гара във Вълчидол. Баща ми ме изпрати през полето и ми каза, че и до там да дойде няма да има смисъл, пожела ми на добър час и да бъда здрав. Каза да правя каквото ми наредят, но преди всичко да бъда честен. Излязох в следващото село, мина една каруца и ме откара във Вълчидол. Там вече чаках влака за Шумен. Дойде влака, прибрах се в Шумен. На следващия ден вече щяхме да заминаваме, нашите преки началници ни казаха, че ще пътуваме за турската граница. Ние се смутихме и попитахме защо ще ходим натам. Това си имаше един слух, че Турция с България нещо има разминавания, някакъв смут във военно положение, имаше струпани войски на турската граница. Като отидохме там, в с. Бояново дойде заповед, че положението е нормализирано. Нашата част – Трета обзорна огнестрелна лаборатория, готвим се за истинската война с немците в Югославия, обаче през това време, докато бяхме на турската граница войната в Югославия беше вече започнала, положението беше много лошо. Пътят за нас беше разчистен, пътувахме с бойно снаряжение и в бойна готовност и се срещнахме с други български полкове. С тях от Косовското поле, които са изтласкали всички немци към Унгария и поехме боя със Съветските войски” – сподели Петър Гатев. 

Когато той и неговите бойни другари тръгнали за Сърбия се сформирала Първа българска армия, начело с генерал Стойчев, която подела напред, минала Белград към Дунав, където преминаването било много затруднено.

„Качихме се на вагоните и машината ни прекара през Сава и Дунава. Като стигнахме в Унгария навлязохме в истинския бой. Немците се оттеглиха, командването ни се установи в град Пеш, а нашите фургони бяха във Вилан, където чакахме заповед накъде да продължим. Горе долу по посоката на войната. 

Там част от войските, заедно с руснаците, отблъсквали немците, за да могат оръжейниците да продължат напред. 

„Започнахме да товарим камиони, каруци и двуколки и да изпращаме по-близо до боевата линия боеприпаси – бомби и мини. Там ги приемаха други като нас, които носеха на гръб сандъците към бойците. Това ставаше предимно през нощта, защото германците също стреляха. Немското разузнаване намираше начин да следи къде се намираме и какво правим, нашите също се мъчиха да разберат какво правят немците, така беше тогава”, каза още Гатев. 

Скоро складът с боеприпасите бил преместен по-близо до река Драва, където е била най-голямата съпротива. 

„Наближихме реката – това беше най-ужасната битка. Командирите ни казваха: „Напред, напред,напред, хвърляйте се във водата!”. Лодките се обръщаха, хората падаха във водата, давеха се, беше страшно. Отвъд реката немците не ни пускаха да минем, а нашите командири ни подканяха да продължаваме и да не се страхуваме. Една вечер бях дежурен на телефона и имах задача да кажа една парола на един пост, тя беше ягода, позволих си да попитам как е, от другата на линия ми отговориха, че е много лошо. През март бяха най-големите боеве – от 5 до 9 март, тогава ни казваха да не се боим и да продължаваме напред, защото катюшите идват. Около полунощ се чу вече песента на катюшата. Като започна боя на катюшите, всички ние сме виждали при изгрева на слънцето, как се зачервява хоризонта, там мястото, където падаха снарядите, беше същото. Всичко гореше – дърветата, земята, камъните, народа, всичко гореше. Тогава това беше най-лошото бойно средство и всички немци се страхуваха от катюшите. През това време боят утихна и от двете страни, беше голяма тишина и от тогава се започна истинското отстъпление на немците, беше през месец март. Постепенно немците отстъпваха, а ние настъпваме. И така до 9 май, голяма трагедия и загуба, нашите полкове започнаха да се броят на пръсти. Русенския, Силистренския полк бяха избити. На 9 май – края на войната, руснаците влязоха в Берлин, подписаха спогодбата и забиха съветското знаме. През това време нашите войски тръгнаха да се прибират към България, с камиони и влакове живите се прибраха. От нашата Трета лабораторна батарея за бойни припаси за нас освобождаване няма, чакахме и ние заповед да се приберем, но нямаше”, разказа Петър Гатев. 


Преди да освободят войските, той и неговите другари, получили благодарност от маршал Толбухин за постиженията и били наградени с медали. 

„Когато ми даваха медала аз благодарих: „Покорно Ви благодаря господин генерал, вечна им памет на падналите, които дадоха последната си капка кръв за запазване на България. Боже, пази България”. Войските вече заминаваха към България, а нашата част – нямаше освобождаване. Ние продължихме от Унгария към Австрия – в град Виена, който беше ограден с бойни припаси и най-съвременни оръжия и тези складове на нас се падна да ги ограбим и да изпратим за България и Съюза”, сподели възрастният мъж. 

Около 40 дни воините били в складовете и товарили боеприпаси.  

„Като свършихме работата, ген. Стойчев ни каза да се изкъпем, да починем и на другия ден да идем да видим истинската Виена, защото ние бяхме по складовете. Така и направихме починахме си, измихме се, изпрахме се и отидохме в града. На един голям площад, имаше много хора, видяхме постройки, виенското колело, то се виждаше от далече. Казаха ни да не се делим, защото населението не знаеше, че войната е свършила. Аз не бях пушач, мразех цигарите от малък, но в раницата ми имаше цигари „Златна Арда”, взех една кутия в джоба си и на всички другари раздадох по една цигара, за да ги почерпя. Аз също запалих, за да не се излагам. Един австриец ни обикаляше, гледаше ни, беше много подозрителен. Реших да му дам една цигара, взе една и заплака. Целуна цигарата, помня го сякаш е пред очите ми, каза да почакаме. След малко дойде и ми подари табакера – луксозна, красива, автоматична. Взех я, поздравих го, но се чувствах задължен, извадих всички цигари и му ги подарих за довиждане. Той пак ми каза да почакам, дойде и ми донесе едни ботуши – фини, елегантни и много хубави. Така се разделихме и си занесох подаръка в моето село Стефан Караджа”, сподели той. 

Когато се прибрал у дома, времето било хубаво. Той влязъл в двора, но там нямало никого. 

„Съседите ми казах, че родителите ми са на нивата и привършват с жътвата и са готови за вършитба. Започна да се мръква и майка ми се върна от нивата, като дойде и много се зарадва. След това дойде баща ми, седнахме да говорим. На следващия ден събрах моите приятели с каруци и коне, отидох при кмета дядо Гешо, споделих му, че майка ми и баща ми са приготвили всичко за вършитбата. Той веднага нареди на богаташа в селото, да дойде с вършачката в нашия двор. На работниците подарих автоматични запалки, които бях донесъл от Виена”, сподели Петър Гатев. 

След като привършили с вършитбата той се върнал в Шумен, за да довърши военната си служба. Като се уволнил, решил да се ожени. 

„Като се уволних реших да се оженя и реших да взема една жена – вдовица на войник, когото убиха на 7 ноември на границата на Драгоман, още в самото начало на войната. Остави жена си бременна. Когато тя го изпрати от село за близката гара, той й каза така: „Величке, аз те оставям бременна, като се роди детето, моля те, кръсти го на мен, защото може да не се върна”. Тя така направи, момчето се казваше Андон. Когато реших да се оженя за нея, исках да я взема с цяло нейно положение, детето го обичам и искам, защото помня как беше на войната, как са убили баща му и то е останало сираче. Съседите ме предупредиха, че животът с вдовица и дете не е лесен, аз отговорих, че това не е тяхна работа и аз ще взема тази жена и това дете и ще го отгледам като свое” - разказа Петър Гатев.

От 27 години възрастният мъж е вдовец, загубил е и своя син. Днес се радва на  дъщеря си Димитричка, която му помага и се грижи за него.