Петър Петров: Основното в борбата е дисциплината

Петър Петров: Основното в борбата е дисциплината
Кристиан Димитров и Петър Петров
Петър Петров е носител на званието „Заслужил треньор”, към момента той подготвя младите спортни надежди на СУ „Г. Ст. Раковски” и СК „Добруджански юнак”.

Петър Петров е роден на 5 януари 1955 година в с. Спасово. Започва да се занимава с борба от 14-годишна възраст. 


Тогава неговият учител по физическо възпитание вижда, че има спортен дух и потенциал да се развие в борбата, казва му, че ще има окръжно първенство по борба в Добрич. Петров участва и печели първото място  в кат.  до 58 кг. Така започва да се занимава активно с борба, казва, че тя е неговият живот. Освен десетките спечелени състезания в спортната си визитка има трето място от турнир в Монголия и първо от Турция. 


Петър Петров е носител на званието „Заслужил треньор”, към момента той подготвя младите спортни надежди от СУ „Г. Ст. Раковски” и СК „Добруджански юнак”. 


Кога и как започнахте да се занимаваш със спорт?


Роден съм и отраснах в с. Спасово. Когато бях момче бях много палав и буен, първоначално се занимавах с футбол, но в нашето село имаше и отбор по борба. Аз бях много добре физически и моят учител по физкултура тогава много искаше да участвам на Окръжно първенство по борба, но моите родители бяха против да се занимавам с този спорт и аз трябваше да измисля начини как да отида на това състезание. Точно тогава целият автобус от Спасово отиваха на състезание в Толбухин и аз им казах, че отивам да тласкам гюле, да хвърлям топче и т.н. и те ме пуснаха.   Обаче аз дойдох в града, участвах на окръжното първенство по борба в кат. 58 кг и станах шампион.  На другата година семейството ми се премести тук и аз реших да продължа да се занимавам с борба. Много пъти съм ги лъгал, че отивам за друго, а отивах на тренировки и лека полека, докато баща ми разбра и въпреки че бяха против аз продължих и борбата стана моят живот.  Първият ми треньор беше Иван Русев, тогава той дойде от Силистра и направи мъжки отбор, който беше влязъл в Б група. Попитах къде е залата по борба, тя беше в училище „Христо Смирненски”, така започнах под негово ръководство  през 1970 година и вече 50 години се занимавам с борба.


Какви са Вашите лични успехи?


При юноши старша възраст спечелих бронзов медал,а  до тогава по-старите борци не бяха печелили медали от подобни шампионати. Отборът ни беше в Б група, аз се борих и при мъжете. Бяха 12 отбора, а аз имах само една загуба. Тогава ме видяха по големите отбори – ЦСКА, Тракия – Пловдив, Сливен. Влязох в казармата в Армейската спортна школа за високо спортно майсторство „Чавдар” и така тръгна моят спортен път. Вече в ЦСКА изкарах военната служба. На последното състезание преди да се уволня станах четвърти и започнаха да ми предлагат да  остана в ЦСКА, тогава наистина имаше доста треньори от България, които ме искаха в техните отбори, предлагаха ми да уча и да се състезавам, но ЦСКА ме направиха офицер и аз останах там. Побеждавал съм всички силни борци в България. Най-доброто ми представяне е в турнира „Яшар Догу” в Турция, където станах шампион, тук съм ставал все втори, но въпреки това съм побеждавал всички борци на различни състезания. На турнира „Дан Колов” съм ставал пети. След това се завърнах тук в Добрич и в три категории нямах загуба. 


При „Армейците” сте станал младши лейтенант. Разкажете малко повече за това.


ЦСКА беше най-добрият отбор на България за времето си и всички изявени  спортисти ги правиха офицери - правят те офицер, на заплата си и си в национални отбор. Мога да кажам че всички най-добри спортисти ги взимаха в отбора на ЦСКА. Ако в казармата покажеш, че имаш данни те ти предлагаха да останеш в ЦСКА и ти даваха чин младши лейтенант  и след това се издигаш в службата. Аз изкарах още 4 години, но тъй като бяхме основни конкуренти  с Александър Нанев в категория 74 кг, а той участва на световното и взе медал, а тогава вземеш ли медал вече трудно се измества титуляра, аз реших, че след като съм втори по-добре да се завърна в родния си град, така и направих. До 28-годишна възраст се борих и от тогава до сега съм треньор.


Разкажете малко повече за Турция и Монголия?


Това бяха най-силните турнири по борба в техните държави, както е нашият „Дан Колов”. Всеки национален състезател участва в такива турнири. В Монголия станах трети, а в Турция  първи, като победих втория и третия, които са постигнали големи успехи на европейски първенства. 


Вие сте треньор на спортния клуб по борба „Добруджански юнак”, как се случи това?


Клубът „Добруджански юнак” е основан през 1992 година. Първият президент тогава беше Петър Боянов, но за жалост той почина. След него аз станах председател на клуба и до ден днешен съм и треньор. През тези години нашият клуб завоюва много успехи, но най-големият е през 1996 година. На Олимпиадата в Лос Анжелис Пламен Паскалев, който завърши в нашето спортно училище като състезател по борба, се класира на 4 място. Той участва и през 2000 година, но жребият беше много труден.  


През тези 28 години през мен и колегите ми в клуба са преминали страшно много спортисти. Днес имаме над 40 ученици от спорното училище, които тренират при нас. През клуба са преминали стотици състезатели. Навремето приемаха по 12 деца всяка година. След това вече с Петко Пеев всички минаваха през нас, и главно през мен.


Вие сте в Спортното училище в Добрич от самото му създаване. Как попаднахте тук?


Тогава ни даваха да се борим само до 28 години, имах желание да стана треньор и това, което не успях да постигна, като треньор исках моите състезатели да го постигнат, че и да ме надминат. Така и стана, не само Пламен Паскалев, който е един от най-добрите, но и много други борци успяха да ме задминат по успехи. Желание, мерак, това е.  Тогава Румен Георгиев ми предложи да започна в Спортно училище „Г. Димитров” и през 1984 година станах треньор, тогава бях на 29 години. 


От тогава до днес променили ли са се младите спортни надежди на Добрич?


Промяна определено има. Тогава развлеченията бяха много по-малко, имаше вечерен час за учениците, нямаше толкова заведения и дискотеки. Този вечерен час ги ограничаваше до някаква степен. Сега е съвсем различно има много техника, има с какво да се занимават – телевизия, телефони и много други неща. Тогава момчетата бяха наистина други, искаха да стават спортисти, защото нямаше какво да се прави – или си артист, или спортист. В Спортното училище приемахме по 12 деца в клас, а са се явявали по 30 – 40. Сега няма как да се явят, търсим ги, питаме ги дали искат стават борци и това е много трудно. Тогава имаше подбор, организираха се преборвания за 6 клас за Спортното училище и всеки треньор си подбираше най-доброто от тези 30-40 деца. Нашият клуб бяхме едни от първите, много пъти сме ставали шампиони на България и младша и старша възраст. Имали сме най-добри състезатели като най-техничен и най- резултатен .


А откъм дисциплината променили ли са се учениците?


Аз съм един от тези хора, които основно държат на дисциплината. Не всички децата стават изявени спортисти, гледам да ги науча на ред, на дисциплина, да станат хора на тази държава и да бъдат възпитани. От там нататък, който има данни да стане голям спортист вече той си го показва и продължаваме с него напред. Но най-важното на което държа е да стане преди всичко добър човек.  Не всички стават добри спортисти, основното в борбата е дисциплината. В Спортното училище „Г. Ст. Раковски” борбата е с най-добра дисциплина и най-много състезатели. 


Сред всички състезатели, които са преминали през Вас, кой Ви е направил най-голямо впечатление и е оставил някакъв отпечатък?


Те са много - Пламен Паскалев, Ивелин Иванов, Румен Колев, Драгомир Стойчев, Светослав Петков, Владимир Димитров, те са толкова много, че няма да ми стигне цял ден да ги изредя. Най-силният ми набор е 75. С тях постоянно ставах шампион. При тях четирима станаха шампиони на републиканското, като започнем от Йордан Радков, Владимир Димитров, Ивелин Иванов, Пламен Паскалев, Павлин Топалов бяха наистина изявени спортисти, след това в казармата всички бяха в ЦСКА. 


През 2004 година сте получил званието „заслужил треньор” как се случи това?


Званието „Заслужил треньор” се дава на треньори, които имат състезатели, класирали се до 6 място на Олимпиада, до трето място  на Световно първенство и ако имат европейски шампион. Пламен Паскалев през 1996 година стана четвърти на Олимпиадата и заради него Българската федерация по борба ме направи заслужил треньор. Но аз имам и други заслуги, около 30 мои състезатели са участвали на световни и европейски първенства и олимпийски игри. Доста борци имаме шампиони при борците като Румен Колев, Светослав Люцканов, Драгомир Стойчев, Бейтула Хасан… 


За мен това звание е голяма отговорност. Не съм се възгордял от това, че съм заслужил треньори и да съм започнал да работя по-малко, напротив амбициите ми са още по-големи. Вече бъдещето ще покаже.


Да споменем и другия треньор в Спортното училище Драгомир Стойчев.


До преди 3 години колегата Драгомир Стойчев беше мой състезател, сега вече е треньор. Има групи, има и резултати. За сега се справя, разбира се времето ще покаже.


Какво дава и какво взима спортът?


Спортът дава много, но трябва да се отдадеш на него. Както казвам на моите възпитаници не можеш да носиш две дини под една мишница, тъй като ти като си дошъл в този спорт трябва да знаеш какво искаш от него и какъв искаш да станеш. Дава наистина авторитет, самочувствие слава, отваря ти пътя в живота на много места, но преди това се изисква много труд и много усилена работа. В моята дългогодишна практика съм виждал много талантливи спортисти, но понякога тези, които се трудят постигат по-високи резултати. Например Светослав Люцканов като дете не беше много талантлив, но много трудолюбив. Той стана шампион при младежите, после при мъжете, участва на европейско първенство – завърши  НСА и доказа, че наистина с труд се постига много. 


На какво ниво е борбата в България?


Борбата в България все още поддържа позиции, въпреки че през последните години не сме на нивото, на което бяхме. На последното Европейско първенство през  тази година нашите борци взеха шест медала, като три са европейски титли. Смятам, че тази година, тя е Олимпийска година, много са важни квотите, за сега имаме само една при жените, а има доста момчета и  момичета, които заслужават да вземат квоти. Тези два турнира, които са в Унгария в България през април ще  покажат докъде сме стигнали. До този момент това, което показаха българите – тези 6 медала, е едно много високо ниво. Борбата има бъдеще и смятам, че поддържаме едно от първите места като спорт в България. 


Какво ще пожелаете на децата, които искат да се занимават с борба в Добрич?


Смятам, че ако дойдат в нашия клуб „Добруджански юнак” няма да сгрешат, тъй като ще се научат да се борят, на ред, на дисциплина и да бъдат по-отговорни в живота. Винаги могат да разчитат на мен и на Драго Стойчев. 


Коментирай

Споделете в социалните мрежи:

Google+