Вкъщи, моля!

Вкъщи, моля!

Не обичам преувеличаването на качество, количество, смисъл или каквото и да било. Преди две години и половина обаче станах жертва точно на смислово преувеличаване, на пошло заблуждаване. За качеството на образованието в чужбина, което така жарко се препоръчва не мога да кажа нищо лошо. Задълбоченост, организираност, с много малко изключения. Прекарах три години в Глазгоу, след което реших да се прибера в България. Не знам за колко време, просто ми се иска да правя нещо смислено докато съм тук, в младите си години. През тези три години постигнах повече отколко съм си мислила, че ще – намерих безценни приятели, попътувах доста, запознах се с хора от цял свят, издадох първата си стихосбирка, организирах собствена поетична вечер, поживях 4 месеца в Барселона – на обмен. Научих се какво е отговорност, какво е да стиснеш зъби с цел да постигнеш това, което искаш. Но нещо все пак липсваше.

Липса. Никой не ми каза за емоционалните лишения и липсата на страст, плам, дори живот, които ще изпитам за тези три госини. Никой не ми говори за тъпото усещането в гърлото, което изпитваш сутрин, когато не си вкъщи, или за цигарите, които ще заместят химикала, с който пиша. Никой не ми каза, че в най-добия случай ще мога да съм обслужващ пероснал или стажант в огромна фирма, където никой няма да знае дори името ми. Никой не говори за липсата на динамичност, но тази душевната динамичност, която е толкова ключова. Стига на глупостите!

И въпреки че това е сантиментално излияние, гневът също го има. Гневна съм на праха, който ни бе хвърлен в очите за така "завидния" живот в чужбина. Все едно че ни посрещат с питка и ни отглеждат като плодови дръвчета. Далеч не е така. Да си задоволиш основните нужди не е малко и идвайки от България, задоволяването на основните нужди изглежда достатъчно за добър живот. Но има неща, които стоят над ежедневието, над нас и ни пазят със съкровения си смисъл; има неща като връзка с хора, език, семейство, род, история, които никога няма да изместят стоте паунда повече в джоба ти. Заради цялата тая представа, изградена за живота в чужбина, днес чувствам, че знам повече за историята на Испания отколкото на България и се замислям за правописа на български, но не и на английски. Първата ми стихосбирка е писана и публикувана на английски и трябваше да ми бъде зададен въпросът защо татуировката ми е на английски, а не на български, та да се усетя, че нещо куца.

Та, призовавам за реализъм. Културното обогатяване е страхотно нещо, необходимо е за всеки човек, ако иска да се развива накъдето и да е. Но не оставяйте децата си да скитат немили – недраги. Нека не си изграждаме представа за света извън България като нещо толкова страхотно, защото не е. Все едно България е черна дупка, която ще ни погълне потенциала, не е! Отказвам да повярвам! Искам да пиша на български и да публикувам на български, и да говоря на български, и да се смея по български. Наясно съм с икномическата обстановка и съвсем съзнателно си взех решението да се прибера. Срещнах странни погледи и мнения за това, че съм на 21 и искам вкъщи. Та, реших да се обоснова. Самият факт, че това да живея в собствената си държава изисква обосноваване е жален. Искам да допринеса за образованието на децата ни, но не това в училища, а това вътре в тях. Искам да можем да се обичаме малко повече, да четем, да мислим здраво и да мечтаем с желание, а не с нужда.                                                                                 

Диляна Христова

Към блога на Диляна - (ТУК)