65 години от рождението на поета Йордан Кръчмаров се навършват днес

Струва ми се, че ако поне веднъж в седмицата, прочетем едно стихотворение на този поет, светът около нас ще стане друг и нашият поглед ще бъде друг и животът ни ще се промени. Като характер, той беше особен, незабележим, тих. Никога не съм го виждал ядосан, Никога не съм го чувал да изтъква себе си в забавните разкази, които той с такова сладкодумие поднасяше в компанията. Никога не е  занимавал околните с проблемите  си.

Имаше особено отношение към времето. Той никога не закъсняваше. Може със седмици да не се появи в Добрич. Запиляваше се по  балчишкия бряг, при рибарите, във Варна, или в Гурково. И точно, когато ни трябваше, неочаквано се появяваше, усмихнат, като че ли за нещо виновен.

Имаше период, в който дълго време беше без работа. През 1980 г. на едно литературно четене в Битова техника, след като Кръчмаров рецитира стиховете си, директорът Стоян Павлов възкликна “Тези стихове са страхотни, къде работиш бе момче!”, и като разбра, че е безработен на другия ден го назначи като културно масовик. Толкова бе запленен от поезията му.

Но нека другите да видим какво са писали  за творчеството на Йордан Кръчмаров


“…Впечетлява неподправеността на изживяванията, тяхната стегнатост, пределната яснота на образната система, съдбовната сроденост с природата.
    Това е талант – силен, своеобразен, по данчовско-кръчмарски мощен!”
                                                                                                                      Любомир Любенов 1983 г.
 
“Има някаква красива ритуалност в неговата поезия – вярност към родовата религия, съхраняване на моралните устои и тревога за съдбата на човека, приел участта да живее честно и прямо, да устоява своите житейски истини.”
                                                                                                                     Стойо Въртоломеев 1986 г.

“Сърцето на един поет не издържа.
Колко преждевременни и пророчески смърти се мъчеха да ни събудят със своя дрезгав траурен звън през дългата нощ на мълчание. Бяхме свикнали с мрака. Бяхме свикнали с мълчанието. Бяхме свикнали с голямата лъжа. Преструвахме се че не чуваме. И сърцата ни закоравяха от лицемерие. Но сърцето на този поет не издържа. Пукна се като кърваво цвете. В шумотевицата от лъжи тази смърт не бе чута. Но поетът проговаря от гроба си.
    И “потънали до колене от срам” го чуваме – в тези дни на безмилостна алчност ни оглушава неговият самотен и безкористен вик:
-    Господи! Вземи последната ми риза…”
                                                                                                                             Стефан Цанев 1986 г.

“Смисловата и образна синтетичност на стиховете на Йордан Кръчмаров, стигаща до лаконичност, разкрива художествено съзнание, способно да види естетическите измерения на делника…”
                                                                                                                         Иван Карадочев 1986 г.

“…Към полунощ Йордан Кръчмаров, който бе дошъл от родното си село Гурково, взе да декламира. О, с блесналите си очи, брадат, рошав и разкопчал протритото си сетре, той приличаше на млад сатир! За пръв път слушах стихотворението му „Кози след дъжд”:
Царствено стихотворение, всеки би го сложил в избраното си томче, то би украсило всяка поетическа антология.
Знаел ли е този полугладен несретник, този провинциален бохема, тази незлоблива птичка божия, че е инструмент за поезия? Тревожел ли се е, че го няма в списъците за панегирици, за награди, за пътувания в чужбина, даже в списъците за поругание го няма? Стряскали ли са го пропастите между литературния живот и литературния процес, хайките срещу творческите открития, йерархическите ценностни ска?ли, или дори не е подозирал за тях? Може би никога няма да узнаем отговора на тия въпроси, едва ли е нужно да го узнаваме, но явно и той е имал своите си кръстни мъки. Имал ги е, защото щеше ли иначе през май 1986 – в разгара на пролетта, - щеше ли, навършил-ненавършил 38 години, инфарктът да го срази насред улицата? Така, както е живял, така, както е писал, така простичко е и умрял: внезапно, без предисловия, без официалности. За да се нареди невинно сред князете на духа, които започват да живеят едва подир смъртта си.
Мир на праха ти, повелителю на небесните стада!"                                                                                                    Георги Марковски 1988 г. сп. “Пламък”


“…Сега, когато чета поезията му, неговият образ се ражда пред мен – по-ярък от оня, който живописваха неговите приятели. Защото е образ,  видян не отвън, а извиращ от самата му душа на неговите песни.
    В неговата волна житейска позиция има нещо от традицията, очертана от Вийон до сергей Есенин и Раде Драйнац. Подобна резигнатна песенност е позната и на българската литература – от механата на Ботев и бохемските нощи на Димчо Дебелянов до песенните резигнации на Славчо Красински, от тажната добруджанска “Пътека” на Пеньо Пенев до лирическите запои на Христо Банковски…”
                                                                                                                           Светлозар Игов 1988 г.


„...Извираща из руслото на символизма, абсорбираща модерната метафоричност от края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век, лириката на Йордан Кръчмаров се включва в онази ефимерна линия на българската поезия, оформена от камерни поети - Лилиев, Дебелянов, Вутимски, Иван Цанев, Иван Методиев. Маргинални по отношение на злободневието и шлагера, но същностни в самотата си като философия, тези поети никога не ще разполагат с многобройна публика, а винаги ще бъдат обект на ценителството, в чиято романтика, според съвременни теоретични разбирания, не се вижда нищо утешително и илюзорно красиво, а по-скоро жестоко, както жестоко може да бъде само изкуството. Самотата им е породила самобитност, драматичното им светоусещане е създало чувство за обречена камерност, силната им метафоричност е разположена върху екзистенцията, а не върху делника. Естествено е те да не бъдат масови и известни поети, и тяхната тиха наслада да е спътник на малцина, също обречени четци, превърнали изкуството в някаква тайна посветеност. Един от тези самотни поети в българската поезия навярно завинаги ще си остане и Йордан Кръчмаров.”
                                                                                                                      Антоанета Алипиева 2007

“...   Уникалното в дарованието и феномена „Кръчмаров” е в свежестта и първичната естественост на възприятията. Всеки изследвач и негов читател дълго могат да се взират в този процес на творческото сътворяване. Вярно е, че това е индивидуален процес, но при този наш творец е на първи план това ангелско докосване до предметите, явленията и събитията....”

                                                                                                                    Драгомил Георгиев – 2008 г

Сашо Серафимов